Не бой се от нищо

смъртта на баща ми.

Когато затвори, усетих, че съм стиснал ръце в юмруци. Бях задържал неволно дъха си и сега го изпуснах шумно. Издишвах горещ, сух дъх и поемах свежа струя, но още не можех да отпусна ръце.

Второто обаждане, записано само няколко минути, преди да се прибера у дома, беше от Анджела Фериман, медицинската сестра, стояла до леглото на баща ми. Тя не се представи, но аз познах слабия й, мелодичен глас. По време на съобщението говорът й се ускори като все по-неспокойна птица, прелитаща на ограда от колче на колче.

— Крис, бих искала да говоря с теб. Трябва да поговорим. Колкото е възможно по-скоро. Ако можеш, още тази вечер. Аз съм в колата си, на път за вкъщи. Знаеш къде живея. Ела ми на гости. Не се обаждай. Нямам доверие на телефоните. Не исках да ти се обаждам и сега. Но трябва да те видя. Влез през задната врата. Колкото и късно да чуеш това съобщение, ела. Няма да съм заспала. Не мога да заспя.

Сложих нова касета на телефонния секретар и скрих оригиналната под смачканите листа хартия на дъното на кошчето за отпадъци до бюрото ми.

Тези два кратки записа нямаше да убедят никое ченге или съдия. Но те бяха единствените доказателства, които притежавах, за да покажа, че с мен става нещо необикновено — по-необикновено и от рядкото ми заболяване. По-необикновено и от оцеляването ми в борбата с пигментната ксеродермия в продължение на двайсет и осем години.

Останах в къщата по-малко от десет минути, но имах чувството, че съм се бавил твърде дълго.

Докато търсех Орсън, очаквах да чуя, че разбиват някоя врата или стъкло и после — стъпки по стълбището. Къщата остана тиха, но тишината бе изпълнена с трепет, като напрежението на повърхността на езеро.

Кучето не беше в спалнята и в банята. Нито в дрешника.

С всяка изминала секунда безпокойството ми за Орсън нарастваше. Онзи, който бе сложил деветмилиметровия пистолет „Глок“ на леглото ми, беше взел или наранил кучето.

Отидох отново в стаята си и в едно от чекмеджетата на бюрото намерих резервни слънчеви очила. Бяха в мек калъф и аз го пуснах в джоба на ризата си.

Погледнах часовника си, който показваше часа с излъчващи светлинни диоди.

Бързо сложих фактурата и полицейския въпросник в плика от оръжейния магазин на Тор. Независимо дали беше доказателство или непотребен боклук, аз го скрих между дюшека и пружината на леглото си.

Датата на покупката изглеждаше важна. Изведнъж всичко ми се стори важно.

Задържах пистолета. Може би тази история беше инсценировка, също като във филмите, но се чувствах в по-голяма безопасност с оръжие. Искаше ми се да знам как да го използвам.

Джобовете на коженото ми яке бяха достатъчно дълбоки, за да скрият пистолета. Оръжието тежеше в десния ми джоб не като парче мъртва стомана, а като нещо живо, задрямала, но не съвсем заспала змия. Помръднех ли, пистолетът бавно се извиваше: дебел и ленив, неясна плетеница от навити пружини.

Готвех се да сляза, за да потърся Орсън, когато си спомних една юлска нощ, когато го наблюдавах от прозореца на спалнята. Кучето седеше в задния двор. Главата му беше килната на една страна, за да вдигне муцуна към вятъра. Беше хипнотизиран от нещо в небето и изпаднал в едно от най-озадачаващите си настроения. Не виеше, пък и лятното небе беше безлунно. Звукът, който издаваше, не беше нито вой, нито скимтене, а нещо като хленчене, особено и тревожно.

Вдигнах щорите на същия прозорец и го видях на двора. Орсън трескаво изравяше черна дупка в посребрената от луната морава. Това беше странно, защото той беше куче с добро поведение и никога не ровеше.

След малко Орсън остави участъка земя, в която ожесточено драскаше с нокти, придвижи се няколко крачки надясно и започна да изравя нова дупка. Някакво безумие се долавяше в поведението му.

— Какво става, момчето ми? — запитах се аз.

Докато слизах по стъпалата, а пистолетът тежеше в джоба на якето ми, си спомних онази юлска нощ, когато бях отишъл в задния двор, за да поседя до хленчещото куче…

Стенанията му отслабнаха като дъха на стъклар, оформящ ваза над пламъка, и станаха толкова тихи, че не безпокояха дори най-близките ни съседи, но в звуците имаше потресаваща мъка. Със стоновете си кучето извайваше нещастие, по-черно и от най-черното стъкло и по-странно от всяка форма, която можеше да сътвори един стъклар.

Орсън не беше ранен и не изглеждаше болен. Доколкото можех да преценя, единствено видът на звездите го изпълваше с мъка. Но ако зрението на кучето е толкова лошо, колкото казват, тези животни не виждат звездите. Пък и защо звездите биха причинили на Орсън такова терзание? Или нощта, която не беше по-тъмна от предишните? Но той се бе вторачил в небето, издаваше измъчени звуци и не реагираше на успокоителния ми глас.

Сложих ръка на главата му, погалих го по гърба и усетих, че по тялото му преминават силни тръпки. Орсън скочи и изприпка встрани само за да се обърне и да се вторачи в мен от разстояние. Мога да се закълна, че в този миг ме мразеше. Обичаше ме както винаги и все още беше моето куче, но в същото време изпитваше силна ненавист към мен. Въпреки топлия юлски въздух аз буквално почувствах студената омраза, излъчваща се от него. Кучето тръгна из двора, като ту поглеждаше мен, ту небето. Беше необщителен и трепереше от ярост, макар и вече слаба, и хленчеше отчаяно.

Когато разказах това на Боби Халоуей, той рече, че кучетата не са способни да мразят никого, нито да изпитват нещо толкова сложно като истинско отчаяние и емоционалният им живот е елементарен като интелектуалния. Настоях на тълкуването си за онова, което бях преживял и Боби каза:

— Виж какво, Сноу, ако ще продължаваш да идваш тук и да ми надуваш главата с тези холистични глупости, защо просто не си купиш пушка и не ми пръснеш черепа? Това би било много по-състрадателно от мъчителната бавна смърт, на която ме обричаш сега, засипвайки ме с досадните си истории и олигофренската си философия. Човешката издръжливост има граници, дори моята.

Но аз бях убеден, че в онази юлска нощ Орсън същевременно ме мразеше и обичаше. Освен това съм сигурен, че нещо в небето го измъчваше и изпълваше с отчаяние: звездите, мракът или може би нещо, което си е представял.

Могат ли кучетата да си представят? Защо не?

Знам, че сънуват. Наблюдавал съм ги, когато спят, виждал съм ги да ритат с крака, докато гонят зайци насън, и съм ги чувал да въздишат, да скимтят и да ръмжат срещу въображаеми противници.

Омразата на Орсън не ме накара да се страхувам от него, но се боях за него. Знаех, че проблемът му не е лошо настроение или физическо неразположение, което би го направило опасен за мен, а заболяване на душата.

Боби побеснява, когато спомена, че животните имат душа. Започва да пелтечи и изпада в изключително забавна нечленоразделност. Бих могъл да продавам билети за това представление, но предпочитам да си отворя бутилка бира, да се облегна назад и да се наслаждавам.

Както и да е, в онази дълга нощ седях на двора и правех компания на Орсън, макар че може би той не я желаеше. Гледаше ме гневно, обръщаше се към небосвода с пронизващи като бръснач викове, трепереше неудържимо и обикаляше двора, докато едва на зазоряване, изтощен, дойде при мен и сложи глава на коленете ми. Вече не ме мразеше.

Точно преди да изгрее слънцето, аз се качих в стаята си и се приготвих за сън, по-рано от обикновено. Орсън дойде с мен. През повечето време, когато предпочита да спи по моето разписание, той се сгушва в краката ми, но тогава легна с гръб към мен и докато спеше, аз галех голямата му глава и приглаждах хубавата черна козина.

Самият аз не мигнах в онзи ден. Лежах и мислех за горещото юлско утро отвъд щорите на прозорците. За небето, което прилича на обърната наопаки синя порцеланова паница с летящи птици по периферията. Дневни птици, каквито бях виждал само на картинка. И пчели, и пеперуди. И сенки, черни като мастило и заострени като нож по краищата — такива, каквито никога не са нощем. Сладкият сън не се вливаше в мен, защото бях пълен догоре с горчив копнеж…