камиони и коли, шмугнах се в уличката и забързах напред, използвайки кофите за смет за прикритие. Завих зад ъгъла, влязох в друга уличка, тичах още малко, бързоног като котката и безшумен като бухал, същество на нощта, питайки се дали ще намеря безопасно убежище преди зазоряване или още ще бъда на крак и на открито, за да се гърча и почернея от жарките лъчи на изгряващото слънце.
10.
Предположих, че е безопасно да се прибера вкъщи, но ще бъде глупаво да се бавя твърде дълго по улиците. След две минути трябваше да бъда в полицейския участък. Щяха да ме чакат най-малко десет минути, после Стивънсън щеше да се досети, че съм го видял с мъжа, който бе откраднал тялото на баща ми.
Дори тогава вероятно нямаше да дойдат да ме търсят вкъщи. Все още не представлявах сериозна заплаха за тях — и едва ли щях да се превърна в такава. Нямах доказателства за нищо от онова, което бях видял.
Въпреки това те, изглежда, бяха склонни да прибягват до крайни мерки, за да предотвратят разобличаването на загадъчния си заговор. Сигурно не искаха да оставят и най-малката работа недовършена, а това означаваше примка около врата ми.
Отключих предната врата и влязох вкъщи. Очаквах, че Орсън ще е във фоайето, но кучето не ме чакаше там. Повиках го, но той не се появи, а ако се приближаваше към мен в мрака, щях да чуя лапите му да тупкат по пода.
Вероятно бе изпаднал в едно от мрачните си настроения. През повечето време беше добър, игрив и дружелюбен и опашката му имаше достатъчно енергия, за да помете всички улици на Мунлайт Бей. Но от време на време светът се стоварваше върху плещите му и Орсън лежеше безжизнен като килим. Очите му бяха отворени, но вторачени в някакъв кучешки спомен или видение отвъд този свят и не издаваше звук, освен по някоя въздишка.
Рядко го намирах в състояние, което, изглежда, беше най-мрачното униние и твърде завладяващо, за да бъде понесено от което и да е куче.
Веднъж седна пред огледалото на вратата на дрешника в спалнята ми и остана вторачен в отражението си в продължение на почти половин час — цяла вечност за съзнанието на едно куче, което обикновено преживява света като поредица от двуминутни чудеса и триминутен ентусиазъм. Не знам какво го привлече към собствения му образ, макар да изключих кучешка суета и обикновена озадаченост. Орсън изглеждаше изпълнен с тъга. Ушите му бяха увиснали, раменете — отпуснати, а опашката — безжизнена. Кълна се, че понякога очите му преливат от сълзи, които едва сдържа.
— Орсън? — извиках аз.
Електрическият ключ, който включваше и изключваше полилея над стълбището, имаше реостат за регулиране на светлината, като повечето ключове в къщата. Завъртях го на минималната светлина, нужна ми да изкача стъпалата.
Орсън не беше на площадката. Не чакаше и в коридора на втория етаж.
Нямаше го и в моята стая.
Приближих се до най-близкото нощно шкафче. От най-горното чекмедже извадих плик, в който държах запас от пари. Имаше само сто и осемдесет долара, но това беше по-добре от нищо. Макар да не знаех за какво биха ми потрябвали, възнамерявах да бъда подготвен, затова прехвърлих цялата сума в един от джобовете на джинсите си.
Докато затварях чекмеджето, забелязах някакъв черен предмет на покривката на леглото. Взех го и се изненадах, когато видях, че наистина е онова, което изглеждаше в тъмното: пистолет.
За пръв път виждах това оръжие.
Баща ми не притежаваше пистолет.
Действайки инстинктивно, оставих пистолета и използвах края на покривката за легло, за да избърша отпечатъците си. Подозирах, че са ми устроили клопка, за да поема удара за нещо, което не бях извършил.
Въпреки че всеки телевизор излъчва ултравиолетова радиация, бях изгледал много филми, защото съм в безопасност, стига да седя далеч от екрана. Знам всички велики истории за невинни хора — от Кари Грант и Джеймс Стюарт до Харисън Форд, — безмилостно преследвани за престъпления, които не са извършили, и хвърлени в затвора въз основа на изфабрикувани доказателства.
Бързо се вмъкнах в банята и запалих крушката с нисък волтаж. Във ваната нямаше мъртва блондинка.
Но и Орсън не беше там.
Върнах се в спалнята, застанах неподвижно и се вслушах в звуците на къщата. Ако имаше други хора, това бяха само призраци, носещи се в ектоплазмено мълчание.
Отново се приближих до леглото, поколебах се, взех пистолета и се засуетих, докато извадя пълнителя. Беше зареден. Не липсваше нито един патрон. Пъхнах пълнителя обратно в приклада. Имах опит с пистолети и установих, че този е по-тежък, отколкото бях очаквал. Тежеше най-малко шестстотин-седемстотин грама.
На кремавата покривка на леглото имаше и бял плик. Не го бях забелязал дотогава.
Извадих от чекмеджето на нощното шкафче фенерчето с форма на писалка и фокусирах тънкия лъч върху плика. Отгоре нямаше нищо освен професионално напечатан обратен адрес в горния ляв ъгъл: Оръжеен магазин на Тор, Тук, Мунлайт Бей. Незапечатаният плик, който нямаше нито марка, нито клеймо, беше леко смачкан и изпъстрен с любопитни гънки.
Взех го. На места беше влажен. Сгънатите листа хартия вътре бяха сухи.
Разгледах документите на светлината на фенерчето. Познах старателния почерк на баща ми върху копието с индиго на стандартния формуляр. Той свидетелстваше пред местната полиция, че няма криминално досие, нито психично заболяване, които биха били основание да му откажат правото да притежава оръжие. Имаше и копие на оригиналната фактура от покупката на оръжието, уточняваща, че е деветмилиметров „Глок 17“ и баща ми го е платил с чек.
Побиха ме тръпки, като видях датата: осемнайсети януари, преди две години. Баща ми бе купил пистолета три дни след като мама загина при автомобилна злополука на магистрала 1. Сякаш бе усещал, че му трябва защита.
Клетъчният ми телефон зареждаше батериите си в кабинета срещу спалнята. Изключих го от електрическия контакт и го закачих на колана си.
Орсън не беше и в кабинета.
Саша бе минала да го нахрани. Може би го бе взела със себе си. Ако Орсън е бил толкова тъжен, колкото когато отивах в болницата — и особено ако бе изпаднал в още по-мрачно настроение, — Саша вероятно не беше намерила сили да остави само горкото животно, защото във вените й, наред с кръвта, има същото количество състрадание.
Дори ако Орсън бе излязъл със Саша, кой бе преместил деветмилиметровия пистолет „Глок“ от стаята на баща ми на моето легло? Не беше Саша. Тя не знаеше, че пистолетът съществува и не би ровила из вещите на татко.
Телефонът на бюрото беше свързан със секретар. Броячът до мигащата лампичка показваше две обаждания.
Според автоматичния глас на апарата, който съобщаваше часа и датата, първото обаждане беше едва от преди половин час и траеше почти две минути, макар че непознатият не бе проронил нито дума.
Отначало дишаше бавно и тежко, сякаш притежаваше вълшебната сила да вдишва по телефонната линия неизброимите ухания от дома ми и по този начин да разбере, че не съм вкъщи. После започна да тананика, сякаш бе забравил, че го записват, като мечтател, потънал в размисъл. Тананикаше импровизиран напев без определена мелодия, монотонен и тих, загадъчен и повтарящ се като песента, която лудият вероятно чува, мислейки, че ангелите на смъртта пеят в хор за него.
Бях сигурен, че е непознат. Предполагах, че бих познал гласа на приятел дори само по тананикането. Освен това бях убеден, че не е сбъркал номера и по някакъв начин е замесен в събитията, последвали
