тичах, опипах джоба си и усетих прегъната рамка и назъбено парче от стъкло. Останалото явно се бе разпиляло по земята, когато бях паднал при разклона на пътеката.
Четиримата преследвачи сигурно щяха да забележат счупените очила. Щяха да се разделят и да хукнат след мен по-упорито и по-бързо от всякога, заредени с енергия от доказателството, че са близо до жертвата си.
Бронираната кола започна да се изкачва по другата страна на хълма, там, където едва се бях спасил от лъчите на прожекторите. Пронизителното бръмчене на двигателя се усили.
Ако шофьорът спреше на тревистия връх на хълма, за да се вгледа в мрака за пореден път, щях да избягам, без да ме забележи. Но ако прекосеше хълма и се стрелнеше във вдлъбнатината, фаровете му или лъчът на прожектора можеха да ме осветят.
Котката хукна да бяга. Аз също.
Докато се спускаше между тъмните хълмове, вдлъбнатината стана по-широка от предишните, през които бях минал, и каменистата пътека в средата се разшири. По краищата на каменния път високите прерийни треви и шубраците бяха по-гъсти, но растителността беше твърде далеч от мен, за да ме скрие и аз се почувствах изложен на опасност. Нещо повече, за разлика от предишните, този склон беше прав като градска улица и нямаше завои.
Бронираната кола, изглежда, отново спря на височината. Бръмченето й заглъхна в свистящия бриз и единствените звуци на двигател идваха от мен: стърженето и хриптенето на дишането и сърцебиенето ми — досущ работещи бутала.
Котката беше потенциално по-подвижна от мен и можеше да изчезне за секунди. Но в продължение на няколко минути тя поддържаше постоянна преднина от петнайсет крачки. Приличаше на същински призрак на котка на лунната светлина. От време на време поглеждаше назад с очи, свръхестествено блестящи като свещи по време на спиритически сеанс.
Точно когато започнах да мисля, че това същество умишлено ме води далеч от опасността и да се отдавам на една от онези оргии на отъждествяване на животните с хората, от които мозъкът на Боби Халоуей изтръпва, котката хукна напред и изчезна за секунди.
Минута по-късно съзрях котката в края на канала. Намирахме се в задънена долчинка. От трите ни страни се издигаха стръмни тревисти хълмове. Всъщност бяха толкова стръмни, че нямаше да мога да ги изкача достатъчно бързо, за да се изплъзна от двамата преследвачи, които сигурно ме гонеха по петите. Бях хванат натясно. В капан.
В дъното на дола бяха струпани дърва, довлечени от водата, преплетени кълба от изсъхнали плевели, трева и наноси. Очаквах котката да ми се ухили зловещо и подигравателно и белите й зъби да блеснат в мрака. Но животното скочи на купчината отломки, пъхна се в една от множеството малки дупки и отново изчезна.
Това беше канал. Следователно трябваше да води нанякъде.
Бързо се изкачих на хълмчето от наноси с дължина три и височина един метър, което хлътна, изпращя и изхрущя, но се задържа под краката ми. Всичко беше довлечено върху решетка от стоманени пръчки, служеща за вертикална врата на устието на подземен канал, разположен в едната страна на хълма.
Изоставяйки звездите и луната, застанах с гръб към решетката и надникнах в непрогледния мрак. Трябваше леко да се наведа, за да не си ударя главата в скалата отгоре.
Отдолу се разнесе миризма на влажен бетон и плесенясала трева. Не беше съвсем неприятна.
Бавно пристъпих напред, плъзгайки крака. Гладкият под на подземния канал имаше лек наклон. Само след няколко метра спрях, защото се уплаших, че ще падна във внезапно появила се пропаст и ще се пребия или ще свърша със счупен гръбнак на дъното й.
Извадих газовата запалка от джоба на джинсите си, но не изпитвах особено желание да щракна пламъчето. Всяка светлина, мъждукаща по извитите стени на канала, щеше да бъде забелязана отвън.
Котката ме подкани. Виждах само блестящите й очи. Помъчих се да отгатна какво е разстоянието помежду ни и съдейки по ъгъла, под който виждах животното, стигнах до извода, че подът на огромния подземен канал продължава нагоре в полегат склон.
Тръгнах предпазливо към святкащите очи. Когато се приближих, котката се обърна и аз спрях, защото вече не виждах двата насочващи фара.
След няколко секунди животното отново ме призова. Зелените й очи пак се появиха и без да мигат, се вторачиха в мен.
Внимателно пристъпвайки напред, аз се зачудих на това странно преживяване. Всичко, на което бях станал свидетел след залез слънце — кражбата на тялото на баща ми, пребитият труп без очи в крематориума и преследвачите от погребалния дом — беше най-малкото невероятно, но нищо не можеше да се сравни с поведението на този дребен потомък на тигрите.
А може би бях под влиянието на момента и приписвах на тази обикновена домашна котка качеството, че знае в какво положение се намирам, докато всъщност съвсем не беше така.
Може би.
Движейки се слепешком, се добрах до друга могила от наноси — по-малка от първата. За разлика от предишната тази беше влажна. Боклуците хрущяха под обувките ми. Разнесе се по-остра воня.
Продължих да се изкачвам, протегнал ръце в мрака, и установих, че наносите са струпани върху още една решетка със стоманени пръчки. Боклуците, успели да минат през първата, бяха заседнали там.
След като преминах и тази бариера и благополучно се озовах от другата страна, реших да рискувам и да използвам запалката. Свих пръсти в шепа около пламъчето и насочих светлината, доколкото можах.
Очите на котката светеха ярко. Сега бяха златисти, изпъстрени със зелено. Гледахме се в продължение на една дълга минута, после моят водач — ако тя наистина беше такава — рязко се обърна, хукна надолу по канала и се скри от погледа ми.
Използвайки запалката, за да си проправям път и поддържайки огънчето слабо, за да пестя газ, слязох в недрата на крайбрежните хълмове, минавайки покрай по-малки притоци, вливащи се в главния канал. Стигнах до преливник от широки бетонни стъпала, където имаше локви застояла вода и тънък килим от твърди, сивочерни гъби, които вероятно никнеха само през четиримесечния дъждовен сезон. Мръсните стъпала бяха коварно хлъзгави, но заради безопасността на поддържащия ги персонал на едната стена беше закован стоманен парапет, на който висяха сиви гирлянди от изсъхнали треви, изхвърлени от последния порой.
Слизах и се ослушвах за гласовете на преследвачите, но чувах само звуците на собственото си придвижване. Или мъжете бяха решили, че не съм избягал по посока на подземния канал, или се бяха колебали толкова дълго, преди да тръгнат след мен, че имах километър и половина преднина.
На дъното на преливника, върху последните две широки стъпала, едва не паднах в нещо, което отначало ми заприлича на белите, закръглени чадърчета на гъби, растящи тук, във влажната тъма, и несъмнено изключително отровни.
Вкопчен в парапета, бавно минах покрай изпъкналите очертания върху хлъзгавия бетон, като не исках да ги докосвам дори с обувка. Застанах на следващата отсечка от полегатия тунел и се обърнах да разгледам това откритие.
Увеличих пламъчето на запалката и видях, че пред мен има не гъби, а купища черепи. Крехки черепи на птици. Удължени черепи на гущери. По-големи черепи на котки, кучета, миещи мечки, таралежи, зайци, катерици…
По тях нямаше нито частица плът, сякаш бяха сварени и отделени от нея. Бели и жълтеникави на светлината на газовата запалка. Десетки. Нямаше кости от крайници или ребра от гръден кош. Само черепи. Бяха наредени един до друг в три редици — две на последното стъпало и една на второто — и обърнати с лицето напред, сякаш, макар и с празни очни ябълки, бяха там, за да станат свидетели на нещо.
Нямах представа как да възприема това. Не виждах сатанински знаци по стените на подземния канал, нито следи от зловещи церемонии и все пак изложбата имаше неоспоримо символична цел. Количеството на експонатите говореше за фанатизъм и жестокостта, загатната в толкова много убийства и обезглавявания, беше смразяваща.
Припомняйки си интереса към смъртта, който ни беше обзел с Боби Халоуей, когато бяхме тринайсетгодишни, се запитах дали някое хлапе, много по-странно, отколкото ние бяхме, не е извършило това страховито дело. Криминалистите твърдят, че на три-четири години повечето серийни убийци измъчват
