Сега, почти три години по-късно, отворих вратата на кухнята и излязох на верандата с надеждата, че Орсън не е изпаднал в отчаяно настроение. Тази нощ нямахме време за терапия нито за него, нито за мен.
Велосипедът ми беше на верандата. Свалих го по стъпалата и го насочих към ровещото куче.
Орсън бе изкопал пет-шест дупки с различен диаметър и дълбочина в югозападния край на двора и трябваше да внимавам да не изкълча крак в някоя от тях. По този участък от моравата бяха разпръснати грапави буци с изкоренена трева, изтръгнати от ноктите му.
— Орсън?
Кучето не реагира. Дори не спря лудешкото си ровене.
Заобикаляйки го от разстояние, за да избегна струите пръст, които се сипеха ветрилообразно зад ровещите му лапи, застанах срещу него и рекох:
— Здравей, приятелче!
Орсън не вдигна глава. Муцуната му беше забита в земята и любопитно душеше, докато той копаеше.
Бризът беше утихнал и пълната луна висеше като изпуснат детски балон сред най-високите клони на миртата.
Козодоите се спускаха, извисяваха и стрелкаха, кряскайки пронизително, докато сграбчваха летящи мравки и ранни пролетни молци от въздуха.
Наблюдавайки работата на Орсън, попитах:
— Напоследък намирал ли си хубави кокали?
Той спря да копае, но още не ми обръщаше внимание. Настойчиво душеше прясно изровената пръст, чийто мирис стигаше дори до мен.
— Кой те пусна тук?
Саша може би го бе извела, за да отиде по нужда, но бях сигурен, че после го беше прибрала в къщата.
— Саша ли? — въпреки това попитах аз.
Ако тя го бе пуснала да разрови моравата, Орсън нямаше да я издаде. Нямаше да ме погледне в очите, за да не прочета истината в тях.
Остави дупката, която копаеше, върна се на предишната, подуши я и отново се залови за работа, сякаш търсеше връзка с кучетата в Китай от другата страна на земното кълбо.
Може би знаеше, че татко е мъртъв. Животните разбират всичко, както бе отбелязала Саша. Вероятно това усърдно ровене беше неговият начин да изразходва нервната енергия на скръбта.
Оставих велосипеда на земята и клекнах пред риещия демон. Хванах го за нашийника и нежно го принудих да ми обърне внимание.
— Какво ти става?
Очите му бяха черни като опустошената почва, а не като по-ярката, бляскава тъмнота на звездното небе. Бяха дълбоки като бездни и неразгадаеми.
— Трябва да отида на едно-две места, приятел, и искам да дойдеш с мен.
Орсън изскимтя и изви врат, за да огледа опустошението около себе си, сякаш искаше да каже, че няма намерение да оставя това велико творение недовършено.
— Щом настъпи утрото, ще остана при Саша и не искам да бъдеш тук сам.
Орсън наостри уши, но не защото споменах името на Саша или заради нещо друго, което бях казал, и извърна силното си тяло, за да погледне къщата.
Пуснах нашийника му и той хукна из двора, но спря пред задната веранда. Застана мирно и вдигна високо глава.
— Какво има, приятелче? — прошепнах аз.
Макар че разстоянието беше петнайсет-двайсет крачки, вятърът — намалял и нощта тиха, едва чувах гърленото му ръмжене.
Докато излизах от къщата, бях угасил всички лампи, оставяйки стаите потънали в мрак. Сградата още беше тъмна и не видях призрачни лица, долепени до стъклата.
Но Орсън усещаше нещо, защото започна да отстъпва назад от къщата. Изведнъж се обърна рязко с гъвкавостта на котка и хукна към мен.
Изправих велосипеда.
Със спусната опашка, но не и пъхната между краката и с прилепени до главата уши Орсън профуча покрай мен по посока на задната порта.
Доверявайки се на кучешкия инстинкт, без да се бавя, тръгнах след него. Дворът е обкръжен с ограда от сребрист кедър и портата също е дървена. Тежкото резе беше студено. Отворих го безшумно и полугласно изругах скърцащите панти.
Зад портата има утъпкана пътека с къщи от едната страна и с тясна горичка от стари евкалипти от другата. Докато минавахме през портата, изпитах чувството, че някой ни чака там, но пътеката беше пуста.
На изток, отвъд евкалиптовата горичка, има игрище за голф, а по-нататък се намират странноприемница „Мунлайт Бей“ и крайградският клуб. По това време в петък вечер, гледано през стволовете на високите дървета, игрището беше черно и вълнообразно като океана и блещукащите кехлибарени прозорци на странноприемницата в далечината приличаха на портал на величествен кораб, вечно пътуващ за Таити.
Вляво пътеката водеше нагоре по хълма към центъра на града и свършваше при гробището до католическата църква „Свети Бернадет“. Вдясно пътеката водеше надолу, към равнините, пристанището и Тихия океан.
Завъртях педалите и поех нагоре по хълма, към гробището. Уханието на евкалипти ми напомни за светлината на прозореца на крематориума и за красивата млада майка, лежаща мъртва на количката. Добрият Орсън припкаше до велосипеда. От странноприемницата се носеха приглушени звуци на танцова музика. В една от съседните къщи вляво плачеше бебе. Усещах тежестта на пистолета „Глок“ в джоба си. Козодоите ловяха насекоми със заострените си клюнове. Живите и мъртвите съжителстваха в капана между сушата и морето.
11.
Исках да говоря с Анджела Фериман, защото съобщението й на телефонния ми секретар обещаваше разкрития. Бях в настроение за разкрития.
Но първо трябваше да се обадя на Саша, която чакаше да чуе какво е станало с баща ми.
Спрях в гробището, едно от любимите ми места, пристанище на мрака в по-ярко осветените райони на града. Стволовете на шестте гигантски дъба се извисяваха като колони, крепящи таван, образуван от сплетените им клони. Тихото пространство под тях беше разделено от пътеки като в библиотека. Надгробните плочи приличат на редици с книги с имената на зачеркнатите от страниците на живота, може би забравени другаде, но не и тук.
Орсън се разходи, макар и недалеч от мен, душейки дирите на катериците, които денем събираха жълъди от гробовете. В този миг той не беше ловец, преследващ жертва, а изследовател, задоволяващ любопитството си.
Откачих клетъчния телефон от колана си, включих го и набрах номера на Саша Гудал. Тя отговори на второто позвъняване.
— Татко почина — казах аз, влагайки в думите повече, отколкото Саша можеше да разбере.
Очаквайки смъртта му, тя бе изразила скръбта си. Сега гласът й леко се скова от мъка, овладяна толкова добре, че само аз можех да я доловя.
— Леко… леко ли беше накрая?
— Не изпитваше болка.
— Беше ли в съзнание?
— Да. Имахме възможност да се сбогуваме.
