Не бой се от нищо

Не се бой от нищо.

— Животът е гаден — каза Саша.

— Само правилата. За да участваме в играта, трябва да се съгласим някой ден да спрем да играем.

— И все пак смърди. В болницата ли си?

— Не. Мотая се насам-натам. Изразходвам енергия. А ти къде си?

— В „Експлорър“. Отивам в „Пънкис Дайнър“ да хапна нещо и да поработя върху бележките си за предаването. — Тя трябваше да бъде в ефир след три часа и половина. — Или да взема нещо за вкъщи и да хапнем заедно.

— Не съм гладен — искрено казах аз. — Но ще се видим по-късно.

— Кога?

— Сутринта ще се прибереш от работа и аз ще бъда у вас. Ако, разбира се, нямаш нищо против.

— Чудесно. Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам.

— Това е нашето заклинание.

— Това е нашата истина.

Натиснах бутона „КРАЙ“, за да приключа разговора, изключих телефона и отново го закачих на колана.

Завъртях педалите и излязох от гробището. Моят четириног приятел ме последва, но с явно нежелание. Главата му беше пълна със загадки за катерици.

Проправих си път до къщата на госпожа Фериман, движейки се колкото е възможно по-далеч от центъра. Избирах страничните улички, където вероятността да се натъкна на оживено движение беше малка, и по широките улици с лампи, разположени на голямо разстояние една от друга. Когато нямах избор, освен да мина под гроздовете лампи, въртях педалите бързо.

Орсън ме следваше предано. Изглеждаше по-щастлив от преди, сега, щом можеше да припка до мен, и по-черен от сянката ми.

Срещнахме само четири превозни средства. Всеки път присвивах очи и извръщах поглед от фаровете.

Анджела живееше на главна улица в очарователна къща в испански стил, засенчена от още неразцъфнали магнолии. Стаите отпред не светеха.

Незаключената странична врата ме прие в проход със сенник, чиито решетки бяха обвити в жасмин. През лятото избуяваха вейки, обсипани с дребни бели цветчета с пет венчелистчета, скупчени толкова нагъсто, че решетката изглеждаше обвита с многобройни пластове дантела. Макар и рано за сезона, зеленината беше оживена от онези ситни цветчета.

Докато вдишвах дълбоко аромата на жасмина и му се наслаждавах, Орсън кихна два пъти.

Стигнах до задната част на къщата и подпрях велосипеда на един от стълбовете от червено дърво, които крепяха сенника на вътрешния двор.

— Бъди нащрек — казах на Орсън. — Бъди страшен. Бъди лош.

Кучето изджавка, сякаш разбра задачата си. Може би наистина разбираше всичко, каквото и да говореше Боби Халоуей.

Зад прозорците на кухнята и прозрачните пердета бавно пулсираше светлина от свещи.

На вратата имаше четири малки стъкла. Тихо потропах на едно от тях.

Анджела Фериман дръпна пердето. Бързите й нервни очи ме съзряха и после огледаха вътрешния двор, за да се уверят, че съм сам.

Държейки се конспиративно, тя ме покани вътре и залости вратата. Оправи пердето, докато се убеди, че няма пролука, през която някой може да надникне и да ни види.

Макар че в кухнята беше приятно топло, Анджела бе навлякла сив анцуг и отгоре морскосиня вълнена жилетка. Ръчно плетената дреха вероятно бе принадлежала на покойния й съпруг, защото стигаше до коленете й, а шевовете на раменете — почти до лактите. Ръкавите бяха навивани толкова често, че образувалите се ръбове бяха дебели като белезници.

Въпреки обемистото облекло Анджела изглеждаше дребна и слаба. Очевидно й беше студено, защото беше бледа и трепереше.

Прегърна ме. Както винаги, обятията й бяха кокалести и силни, макар че усетих нехарактерна умора.

Тя седна до полираната чамова маса и ме покани да се настаня на стола срещу нея.

Махнах шапката и се зачудих дали да не съблека и якето. В кухнята беше твърде топло. Но пистолетът беше в джоба ми и се опасявах, че може да падне на пода или да изтрака в стола, докато измъквах ръце от ръкавите. Не исках да тревожа Анджела, а тя сигурно щеше да се уплаши от оръжието.

В средата на масата имаше четири обредни свещи, сложени в рубиненочервени стъклени чашки. Върху полираното борово дърво пълзяха артерии от трепкаща червена светлина.

На масата стоеше и бутилка кайсиево бренди. Анджела ми даде ликьорена чаша и аз я напълних до половината.

Нейната чаша обаче беше пълна догоре. И не й беше първата.

Тя я хвана с две ръце, сякаш да вземе топлина от нея и когато я вдигна към устата си, повече от всякога приличаше на изоставено дете. Въпреки изнурения си вид Анджела можеше да мине за трийсет и пет годишна, близо петнайсет години по-малко от истинската й възраст. В този миг лицето й беше като на дете.

— Още от малка исках да бъда медицинска сестра.

— И си най-добрата — искрено казах аз.

Тя облиза кайсиевото бренди от устните си и се вторачи в чашата.

— Мама страдаше от ревматичен артрит. Болестта се развиваше по-бързо от обикновено. Много бързо. Когато станах на шест, тя беше с шини на краката и ходеше с патерици. Малко след дванайсетия ми рожден ден бе прикована към леглото. Почина, когато бях на шестнайсет.

Не можах да кажа нищо смислено или съчувствено по този въпрос. Никой не бе в състояние да го стори. Всяка дума, колкото и искрено изречена, щеше да прозвучи фалшиво като горчив оцет.

Разбира се, Анджела имаше да ми каже нещо важно, но й трябваше време, за да подреди думите в стегнати редици и да ги изстреля над масата към мен. Защото онова, което имаше да ми каже, я плашеше. Страхът й беше видим.

Бавно проправяйки си път към истинската тема, тя продължи:

— Обичах да нося на мама разни неща, когато не можеше да си ги вземе сама. Чаша чай с лед. Сандвич. Лекарствата й. Възглавница за стола й. Всичко. По-късно подлогата. И към края чисти чаршафи, когато не можеше да се сдържа. Нямах нищо против. Тя винаги ми се усмихваше, когато й носех нещо, и галеше косите ми с безпомощните си подути ръце. Не можех да я излекувам, нито да направя така, че отново да започне да тича или да танцува. Не можех да облекча болката или страха й, но можех да я обслужвам, да я нагласям удобно, да следя състоянието й — и да правя това беше по-важно за мен от… от всичко друго.

Кайсиевото бренди беше твърде сладко, за да го наричат бренди, но не толкова, колкото очаквах. Всъщност беше силно. Но нямаше количество, което би ме накарало да забравя родителите ми, а Анджела — майка си.

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра — повтори тя. — И дълго време работата ми доставяше удоволствие. Беше и страшна, и тъжна, когато загубехме пациент, но винаги ми носеше удовлетворение.

Анджела откъсна поглед от брендито си. Очите й бяха широко отворени от спомените.

— Господи, колко се уплаших, когато те оперираха от апандисит! Помислих, че ще загубя моя малък Крис.

— Тогава бях на деветнайсет. Не бях толкова малък.

— Миличък, посещавах те, откакто ти поставиха диагнозата. Едва беше проходил. За мен винаги ще останеш малко момче.

Усмихнах се.