Не бой се от нищо

Затворих очи, за да си представя кухнята в онази Бъдни вечер, но и за да намеря оправдание да не гледам вторачените очи на Анджела.

— Род трябваше да се прибере всеки момент — продължи тя. — И двамата бяхме в отпуск през цялата празнична седмица.

Род Фериман беше съпругът й.

Преди три години и половина, шест месеца след Бъдни вечер, за която Анджела говореше, той се бе самоубил с ловджийска пушка в гаража на тази къща. Приятелите и съседите бяха потресени, а Анджела — съкрушена. Род беше дружелюбен човек, с чувство за хумор и обаятелен. Не изпадаше в депресии и нямаше явни проблеми, които биха го подтикнали да отнеме живота си.

— Вече бях украсила елхата. Щяхме да вечеряме на свещи, да пием вино и да гледаме „Животът е чудесен“. Харесвахме този филм. Щяхме да си разменим подаръци. Множество малки подаръци. Коледа беше любимият ни период от годината и се радвахме като деца на подаръците…

Тя млъкна.

Осмелих се да я погледна и видях, че е затворила очи. Съдейки по мъката, изписана на лицето й, бързо подвижната й памет бе прескочила от онази Коледа на юнската вечер, когато бе намерила в гаража тялото на съпруга си.

Светлината на свещите трепкаше по клепачите й.

След известно време отвори очи, но за миг те останаха вторачени в някаква далечна гледка. После отпи от брендито.

— Бях щастлива. Ароматът на курабиите. Коледната музика. От цветарския магазин бяха донесли огромна коледна звезда от сестра ми Бони. Стоеше ей там, в края на плота, червена и весела. Чувствах се чудесно. Тогава за последен път се чувствах чудесно. И никога повече няма да се почувствам така… Мажех тавата с масло, когато чух някакъв звук — странно цвърчене — и после нещо като въздишка. Обърнах се и видях, че на същата тази маса седи маймуна.

— Господи!

— Маймуна резус. С ужасни тъмножълти очи. Не като на нормалните маймуни. Странни.

— Маймуна резус? — попитах аз. — Познаваш ли видовете?

— Докато учех за медицинска сестра, платих обучението си, работейки като помощник в лабораторията на един учен от Калифорнийския университет. Маймуната резус е едно от най-често използваните животни за експерименти. Виждала съм много от тях.

— И изведнъж една такава маймуна се озова пред теб.

— На масата имаше купа с плодове — ябълки и мандарини. Маймуната белеше и ядеше мандарина. И подреждаше обелките на купчинка.

— Голяма ли беше?

— Беше висока около шейсет сантиметра и тежеше дванайсет-тринайсет килограма.

Маймуна с такива размери би изглеждала огромна, ако я видиш неочаквано на кухненската си маса.

— Сигурно страшно си се изненадала.

— Бях повече от изненадана. Уплаших се. Знам колко са силни за размерите си тези същества. Общо взето са кротки, но от време на време проявяват злобния си нрав.

— Човек не би искал да ги има като домашни любимци.

— О, не. Не и нормален човек. Поне доколкото аз знам. Е, признавам, че понякога маймуните резус са мили. Имат бледи личица и пухкава козина. Но онази не беше мила. Ни най-малко.

Анджела явно си представяше животното.

— И откъде беше дошла? — попитах аз.

Вместо да отговори, тя се скова на стола и наклони глава на една страна, вслушвайки се съсредоточено в звуците на къщата.

Не чух нищо необичайно.

Анджела също. И все пак, когато отново заговори, тя не се отпусна. Тънките й ръце приличаха на животински нокти върху ликьорената чаша.

— Нямах представа как се бе вмъкнала в къщата. Декември не беше твърде топъл през онази година и прозорците и вратите бяха затворени.

— Не я ли чу да влиза?

— Не. Траках с тавите и с купите с тесто. По радиото свиреше музика. Но проклетото нещо сигурно бе седяло на масата само минута-две, защото, докато разбера, че е там, бе изяло половин мандарина.

Погледът й обходи кухнята, сякаш с крайчеца на окото си бе видяла целенасочено движение в сенките по периферията.

Анджела отново успокои нервите си с бренди и продължи:

— Отвратително — маймуна по средата на кухненската маса.

Направи гримаса и избърса с ръка полирания бор, сякаш по масата още имаше косъмчета от онова същество.

— И какво направи? — подканих я аз.

— Промъкнах се до задната врата на кухнята и я отворих с надеждата, че маймуната ще избяга.

— Но тя се наслаждаваше на мандарината и се чувстваше удобно там, където беше — предположих аз.

— Да. Погледна отворената врата, после мен и сякаш се изсмя. Тих кикот.

— Кълна се, че съм чувал кучетата да се смеят. Маймуните вероятно също го правят.

Анджела поклати глава.

— Не си спомням да са се смели в лабораторията. Разбира се, имайки предвид какъв беше животът им там… Нямаха кой знае каква причина да бъдат в добро настроение.

Тя погледна неспокойно към тавана, където три малки преплитащи се кръга светлина трептяха като тлеещите очи на призрак: отраженията на трите рубиненочервени стъклени съда на масата.

Насърчавайки я да продължи, аз казах:

— И маймуната не искаше да излезе.

Вместо да отговори, Анджела стана от стола, приближи се до задната врата и провери резето.

— Анджела?

Тя ми направи знак да мълча и дръпна пердето, за да погледне озарения от луната вътрешен двор. Дръпна го предпазливо, с трепереща ръка и само на сантиметър, сякаш очакваше да види ужасно лице, притиснато до стъклото и вторачило се в нея.

Ликьорената ми чаша беше празна. Взех бутилката, поколебах се и я оставих, без да си налея.

Анджела се обърна и каза:

— Това не беше обикновен смях, Крис, а ужасяващ звук, който не мога да опиша. Злобен кикот. Зловещо кудкудякане. О, да, знам какво мислиш — маймуната е само животно и не може да бъде добра или лоша. Вероятно е недружелюбна, но не и злонравна, защото животните могат да бъдат раздразнителни, но не и съзнателно зли. Но аз ти казвам, че онази маймуна беше нещо повече от ехидна. Смехът й беше най- смразяващият звук, който съм чувала, и най-неприятният. И злобен.

— Следвам мисълта ти — уверих я аз.

Вместо да се върне на стола си, тя се приближи до мивката. Всеки квадратен сантиметър стъкло на прозорците над мивката беше закрит с пердета, но Анджела дръпна жълтия плат, за да се увери, че сме напълно скрити от любопитни очи.

После се обърна и се вторачи в масата така, сякаш маймуната и сега седеше там, и продължи:

— Взех метлата, като мислех, че ще я прогоня. Не я ударих, само замахнах към нея. Разбираш ли?

— Да.

— Но маймуната не се уплаши. Тъкмо обратното, избухна от гняв. Хвърли полуизядената мандарина, грабна метлата и се опита да я изкопчи от мен. Не я пуснах и животното започна да се катери по дръжката.

— Господи!

— Беше адски подвижна. С оголени зъби, пищейки и плюейки, тя се насочи към мен, затова пуснах метлата и маймуната падна на пода с нея, а аз отстъпих назад и се блъснах в хладилника.

Анджела пак се блъсна в хладилника. От рафтовете вътре се разнесе приглушено тракане.