Не бой се от нищо

— Тупна на пода точно пред мен. Хвърли метлата. Беше толкова ядосана, Крис. Не я бях ударила, нито дори докоснала с метлата, но гадното животно беше адски разгневено.

— Нали каза, че маймуните резус били кротки.

— Не и онази. Оголи зъби, изпищя и се втурна към мен. После се върна и пак хукна към мен. Подскачаше, размахваше лапи във въздуха, гледаше ме кръвнишки и удряше с юмруци по пода…

Ръкавите на жилетката й се размотаха и тя пъхна ръце в тях. Споменът беше жив и Анджела явно очакваше, че всеки миг маймуната ще изскочи отнякъде, ще се хвърли върху нея и ще отхапе връхчетата на пръстите й.

— Приличаше на трол — продължи тя. — На гном. Някакво зло същество от приказка. Онези тъмножълти очи.

Представих си ги. Тлеещи.

— И после изведнъж се изкатери по чекмеджетата и скочи на плота, точно тук. До хладилника. На сантиметри от мен. Започна да съска. Дъхът й миришеше на мандарина — толкова близо беше. Знаех…

Анджела млъкна, за да се ослуша отново. Обърна глава наляво, за да погледне към отворената врата на неосветената трапезария.

Параноята й беше заразна. И заради онова, което ми се бе случило след залез слънце, аз бях уязвим към заразата.

Напрегнах тяло и наклоних глава, за да не пропусна нито един заплашителен звук.

Трите кръга отразена светлина трепкаха безшумно на тавана. Пердетата висяха неподвижно на прозорците.

След малко Анджела продължи:

— Дъхът й миришеше на мандарини. Съскаше ли, съскаше. Знаех, че може да ме убие, ако иска, макар да беше само маймуна и четири пъти по-лека от мен. Докато беше на пода, може би трябваше да ритна малкото копеле, но тогава бях лице в лице с нея.

Не ми беше трудно да си представя колко се е уплашила. Морска чайка, охраняваща гнездото си на крайбрежна скала, стрелкаща се непрекъснато в нощното небе с гневни крясъци и силно пляскане на крила, която те кълве по главата и изскубва кичури коса, съвсем не може да се сравни с тежестта на маймуната, описвана от Анджела, но е не по-малко ужасна.

— Хрумна ми да избягам през отворената врата — продължи тя, — но се страхувах, че това ще я ядоса още повече. Затова застинах на мястото си. Гърбът ми беше опрян в хладилника. Очи в очи с онова противно нещо. След малко, когато се увери, че съм уплашена, маймуната скочи от плота, хукна към вратата, затвори я, отново се качи на масата и взе недовършената мандарина.

В края на краищата си налях още кайсиево бренди.

— Протегнах ръка към дръжката на това чекмедже тук, до хладилника. В него имаше ножове.

Приковала поглед в масата, както в онази Бъдни вечер, Анджела нави единия ръкав на жилетката си и слепешком посегна към чекмеджето, за да ми покаже къде са ножовете. Без да прави крачка встрани, тя трябваше да се наведе и да се протегне.

— Щях да я нападна, само да имах нещо, с което да се отбранявам. Но преди да сграбча каквото и да било, маймуната скочи от масата и пак започна да пищи. Грабна ябълка от купата и я запрати към мен. Удари ме по устата. Разцепи устната ми. — Анджела закри с ръце лицето си, сякаш и сега я нападаха. — Опитах да се защитя. Маймуната хвърли още една ябълка, сетне трета, като пищеше толкова пронизително, че можеше да счупи кристала, ако имах такъв.

— Искаш да кажеш, че е разбрала какво има в чекмеджето?

Анджела спусна ръце и отговори:

— Да, инстинктивно усети какво има там.

— А ти все пак не се ли опита да извадиш ножа?

Тя поклати глава.

— Маймуната се движеше като светкавица. Имах чувството, че ще скочи от масата, ще ме нападне, докато издърпвам чекмеджето, и ще захапе ръката ми, преди да съм стиснала дръжката на ножа. Не исках да ме хапе.

— Макар да не е имала пяна на устата, може да е била бясна — съгласих се аз.

— Още по-лошо — загадъчно каза Анджела, отново навивайки ръкавите на жилетката.

— По-лошо от бяс? — попитах аз.

— Стоя си аз до хладилника. Устната ми кърви. Умирам от страх и се опитвам да измисля какво да направя. В това време Род се връща от работа, влиза през задната врата, като си подсвирква, и се озовава право насред тази неразбория. Но не прави нищо, което би се очаквало. Изненадан е, но не чак толкова много. Изненадан е да види, че маймуната е в нашата кухня, но не и от самата маймуна. Ядосва се, че я вижда тук. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

— Род — да го вземат дяволите — познава тази маймуна. Не казва „Маймуна? Откъде е дошла, по дяволите?“, а „О, Боже“. Само „О, Боже“. Нощта е хладна и има опасност да завали дъжд. Род е с шлифер. Изважда пистолет от един от джобовете си, сякаш е очаквал нещо такова. Да, връща се от работа, в униформа е, но не би трябвало да носи оръжие. Живеем в мирно време. Не се намира във военна зона, за Бога. Разквартируван е в околностите на Мунлайт Бей, на чиновническа работа. Рови се из разни хартии и твърди, че е отегчен. Само пълнее и чака да се пенсионира. Но изведнъж изважда пистолет и аз дори не знам, че го има, докато не го видях.

Полковник Родерик Фериман, офицер от армията на Съединените щати, беше разквартируван във форт Уайвърн — един от мощните икономически двигатели, захранващи цялата страна. Базата беше затворена преди осемнайсет месеца и сега стоеше изоставена, едно от множеството военни съоръжения, което, сметнато за излишно, бе извадено от строя след края на студената война.

Макар че познавах Анджела — и далеч по-малко нейния съпруг — от детството си, никога не съм знаел с какво всъщност се занимава полковник Фериман в армията.

Може би и Анджела не знаеше. Докато той не се бе прибрал вкъщи в онази Бъдни вечер.

— Род… държи пистолета в дясната си ръка, цели се право в маймуната и изглежда по-уплашен от мен. Сериозен е. Стиснал е устни. Лицето му е бледо като восък. Поглежда ме, вижда, че устната ми е започнала да се подува и брадичката ми е окървавена. Дори не ме пита как е станало. Пак отмества поглед към маймуната. Не смее да откъсне очи от нея. Звярът държи последното резенче от мандарината, но вече не яде. Вторачил се е в оръжието. Род казва: „Отиди до телефона, Анджи. Ще ти кажа на кой номер да се обадиш.“

— Спомняш ли си номера? — попитах аз.

— Това няма значение. Вече не съществува. Познах телефонната централа, защото първите три цифри бяха на служебния му номер в базата.

— Накара те да се обадиш във форт Уайвърн?

— Да. Но мъжът, който отговори, не се представи, нито каза името на институцията, в която работи. Само рече „Ало“ и аз му казах, че го търси полковник Фериман. После Род протегна лявата си ръка към слушалката. В дясната държеше пистолета. „Току-що заварих маймуната резус в къщата си, в собствената ми кухня“, каза той. Заслуша се, без да откъсва очи от животното, сетне рече: „Не знам как е станало, по дяволите, но е тук и ми трябва помощ, за да я прибера.“

— И маймуната само наблюдаваше всичко това?

— Когато Род затвори, тя отмести грозните си очички от оръжието и погледна него — предизвикателен и гневен поглед, после нададе онзи проклет звук, ужасния кикот, от който те полазват тръпки по гърба. Сетне, изглежда, изгуби интерес към Род, мен и пистолета. Изяде последното резенче от мандарината и започна да бели друга.

Вдигнах чашата с кайсиевото бренди, което си бях налял, но още не бях докоснал, а Анджела се върна на масата и взе полупразната си чаша. Изненада ме, като я чукна в моята.

— За какво вдигаме наздравица? — попитах аз.

— За края на света.

— Пожар ли ще го унищожи или лед?