Не бой се от нищо

— Няма да е толкова лесно.

Беше сериозна като на погребение.

Очите й изглеждаха с цвета на лъскавите саркофази от неръждаема стомана в хладилното помещение в болница „Милосърдие“, а погледът й бе също така откровен, докато, за щастие, не го отмести от мен. Отново се вторачи в чашата в ръката си.

— Род затвори и поиска да му разкажа какво се е случило. Сторих го. Зададе ми стотици въпроси и продължаваше да ме разпитва за кървящата устна, дали маймуната ме е докоснала и ухапала, сякаш не можеше да повярва на историята с ябълката. Но не отговори на нито един от моите въпроси. Само каза: „Анджела, няма да искаш да знаеш.“ Аз, разбира се, исках да знам, но ми беше ясно какво ми говори.

— Поверителна информация, военни тайни — предположих аз.

— Съпругът ми беше включван и преди в деликатни проекти, свързани с националната сигурност, но мислех, че вече не се занимава с тези неща. Каза, че не може да говори за това. Не и пред мен. Не и пред някой извън службата. Нито дума.

Анджела продължи да гледа брендито си, но аз отпих от моето. Вкусът му не беше така приятен както преди. Всъщност този път открих скрита горчивина, която ми напомни, че костилките на кайсиите съдържат цианиди.

Наздравицата за края на света фокусира съзнанието върху мрачния потенциал на всички неща, дори върху един обикновен плод.

Прибягвайки до непоправимия си оптимизъм, изпих още една голяма глътка и се съсредоточих само върху вкуса, който по-рано ми бе доставил удоволствие.

— След по-малко от петнайсет минути трима мъже реагираха на обаждането на Род. Сигурно бяха дошли от Уайвърн, използвайки за прикритие линейка или нещо друго, макар да нямаше сирена. И никой от тях не беше в униформа. Двама пристигнаха отзад, отвориха вратата и влязоха в кухнята, без да почукат. Третият трябва да е разбил ключалката на предната врата и да е влязъл оттам, тихо като призрак, защото се появи на прага на трапезарията едновременно с другите. Род още държеше на прицел маймуната. Ръцете му трепереха от умора. Тримата мъже носеха пушки със стрели, намазани с приспивателно.

Замислих се за тихата, осветена от лампи улица отпред, за очарователната архитектура на къщата, за трите магнолии и за решетките, отрупани с жасмин. Никой, минаващ покрай това място в онази нощ, не би предположил каква странна драма се разиграва между тези обикновени варосани стени.

— Маймуната сякаш ги очакваше — продължи Анджела. — Не изглеждаше притеснена, нито се опитваше да избяга. Единият я улучи със стрела. Животното оголи зъби и изсъска, но не се помъчи да извади стрелата. Пусна остатъка от втората мандарина, положи усилия да преглътне хапката в устата си, после се сви на масата, въздъхна и заспа. Мъжете заминаха с нея. Род тръгна с тях. Повече не я видях. Род се върна чак в четири сутринта. Бъдни вечер бе минала. Разменихме си подаръците едва на Коледа следобед, когато вече не е забавно. Знаех, че сме в ада, няма изход и вече нищо не ще бъде същото.

Тя изпи остатъка от брендито си и тресна чашата на масата толкова силно, че в стаята сякаш отекна изстрел.

До този миг Анджела бе показала само страх и меланхолия — дълбоки като рак в костите. Сега, от някакъв още по-дълбок източник, бликна гняв.

— Трябваше да им позволя да вземат проклетите си кръвни проби в деня след Коледа.

— На кого?

— Проектът в Уайвърн.

— Проект?

— И оттогава — всеки месец по веднъж. Сякаш тялото ми не е мое и трябва да плащам наем в кръв, че ми е позволено да продължавам да живея в него.

— Форт Уайвърн е затворен от година и половина.

— Съвсем не. Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.

Макар да беше болезнено слаба, Анджела бе хубава по свой начин. Изящна като порцелан кожа, благородно чело, високи скули, изваян нос и великодушна уста, балансираща инак отвесните линии на лицето и даряваща изобилие от усмивки — тези черти, съчетани с безкористното й сърце, я правеха красива въпреки факта, че кожата й беше почти прозрачна и скелетът — зле прикрит зад илюзията за безсмъртие, която предлага плътта. Сега обаче лицето й беше сурово, студено и грозно, ожесточено изострено във всеки ъгъл от воденичния камък на гнева.

— Откажа ли да дам кръвна проба, ще ме убият. Сигурна съм в това. Или ще ме затворят в някоя тайна болница, където да ме наблюдават отблизо.

— За какво е кръвната проба? От какво се страхуват? — попитах аз.

Тя сякаш се накани да ми каже, но после стисна устни.

— Анджела?

И аз давах всеки месец кръв. За доктор Кливланд. И Анджела ми я взимаше. В моя случай това се правеше за експериментални процедури, които можеха да открият ранни симптоми на рак на кожата или на очите от незначителни промени в състава на кръвта. Макар че даването на кръв беше безболезнено и за мое добро, аз мразех посегателството и можех да си представя колко по-силно щях да го ненавиждам, ако не беше доброволно, а принудително.

— Може би не трябваше да ти казвам — рече Анджела. — Макар че е необходимо да знаеш… за да се защитиш. Да ти разкажа всичко това, е като да запаля фитил. Рано или късно целият ти свят се взривява.

— Болна ли беше маймуната?

— Де да беше болест. Щеше да е по-добре. Може би вече щях да бъда излекувана. Или мъртва. По- добре смърт, отколкото онова, което предстои.

Анджела грабна празната си ликьорена чаша, стисна я в юмрук и за миг ми се стори, че ще я хвърли.

— Маймуната не ме ухапа — настоя тя. — Не ме одраска, нито ме докосна, за Бога. Но те не ми вярват. Не съм сигурна дали и Род ми вярваше. Не искат да рискуват. Накараха ме… Род ме накара да се подложа на стерилизация.

В очите й бликнаха сълзи — непроляти, но блещукащи като обредните свещи в червените стъклени чашки.

— Тогава бях на четирийсет и пет. Не бях имала дете, защото и без това бях стерилна. Род и аз усилено се опитвахме да имаме дете — лекари, хормонна терапия, всичко, но нищо не помогна.

Потиснат от страданието в гласа й, едва се сдържах да остана на стола и да я гледам безпристрастно. Изпитах желание да стана и да я прегърна. Този път аз да бъда медицинската сестра.

— Но онези копелета ме накараха да се оперирам — с треперещ глас продължи Анджела. — Не само завързаха маточните ми тръби, но отстраниха и яйчниците ми. Отрязаха всякаква надежда.

Гласът й почти заглъхна, но тя беше силна жена.

— Бях на четирийсет и пет и без това бях загубила надежда. Или поне се преструвах, че е така. Но да ме принудят насила… Какво унижение и безнадеждност! Дори не ми казаха защо. В деня след Коледа Род ме закара в базата, уж да ме разпитат за маймуната и за поведението й. Не ми обясни нищо. Беше много потаен. Заведе ме на едно място, за чието съществуване не знаят дори повечето хора, работещи в базата. Упоиха ме пряко волята ми и извършиха операцията без мое съгласие. И когато всичко свърши, онези негодници дори не ми казаха защо.

Блъснах стола и станах. Раменете ме боляха и коленете ми се огъваха. Не очаквах да чуя такава тъжна история. Макар че исках да я утеша, не направих опит да се приближа до Анджела. Ликьорената чаша още беше в ръката й. Разяждащият гняв бе изострил като ножове чертите на хубавото й лице. Мисля, че в този миг тя не желаеше да я докосвам.

В продължение на няколко секунди стоях неловко до масата, без да знам какво да направя, накрая отидох до задната врата и проверих резето, за да се уверя, че е спуснато.

— Знам, че Род ме обичаше — каза Анджела, макар че гласът й не омекна при тези думи. — Това разби сърцето му. Съкруши го. Защото им бе сътрудничил и ме беше измамил, за да ми направят операцията. След това вече не беше същият.