тук.
Орсън се скри от погледа ни.
Мигновено съжалих, че съм го изпратил на разузнаване. Но знаех, че трябва да постъпя така.
Първият резус бе изпразнил пикочния си мехур и сега вторият се бе обърнал с лице към кухнята и обливаше стъклото със струята си. Други подскачаха по перилата отвън и се люлееха на покривните греди на верандата.
Боби седеше срещу прозореца до масата. И той се вглеждаше в онази сравнително спокойна част на мрака с подозрителност, равна на моята.
Светкавиците като че ли бяха отминали, но над океана още тътнеха гръмотевици. Канонадата възбуди стадото.
— Чух, че новият филм с Брад Пит бил страхотен — обади се Боби.
— Не съм го гледала — отвърна Саша.
— Аз винаги чакам да ги пуснат на видео — напомних му аз.
Нещо се опита да отвори вратата към задната веранда. Валчестата дръжка изтрака и изскърца, но резето беше здраво спуснато.
Двете маймуни на прозореца над мивката изчезнаха. На тяхно място скочиха други две и също започнаха да уринират на стъклото.
— Аз няма да мия това — заяви Боби.
— Нито пък аз — каза Саша.
— Може да изразходват агресивността и гнева си по този начин и после да си отидат — предположих аз.
Боби и Саша, изглежда, се бяха обучавали да гледат смразяващо и саркастично в едно и също училище.
— А може би няма — размислих аз.
Камък с размерите на костилка от череша удари стъклото и пикаещите маймуни отскочиха, за да се дръпнат от огневата линия. Още камъчета бързо последваха първото и затропаха като градушка.
Не хвърляха камъни по най-близкия прозорец.
Боби взе пушката от пода и я сложи на коленете си.
Канонадата стигна връхната си точка и внезапно спря.
Пощурелите маймуни започнаха да крещят по-неистово. Екзалтираните им викове бяха пронизителни, свръхестествени и имаха зловещо въздействие. Насищаха нощта с такава демонична енергия, че дъждът сякаш затропа по вилата по-силно от всякога. Безмилостен тътен на гръмотевици разпука черупката на нощта и ярките тръни на светкавиците отново се впиха в плътта на небето.
Камък, по-голям от предишните, рикошира в прозореца над мивката. Последва втори, приблизително със същия размер, хвърлен по-силно от първия.
За щастие ръцете им бяха твърде малки, за да държат пистолети или револвери и поради относително малкото си тегло маймуните щяха да се претърколят назад от отката. Тези същества сигурно бяха достатъчно умни, за да разбират предназначението на оръжието и добре че ония идиоти в Уайвърн не бяха експериментирали с горили. Но ако тази идея им хрумнеше, те несъмнено щяха да потърсят финансиране за това начинание и не само щяха да научат горилите да стрелят, но и да им тикнат ядрено оръжие в ръцете.
Още два камъка удариха стъклото, набелязано за мишена.
Сложих ръка на клетъчния телефон, закачен на колана ми. Трябваше да има някой, когото можехме да повикаме на помощ. Не полицията, не и ФБР. Ако последните откликнеха, дружелюбните ченгета от Мунлайт Бей вероятно щяха да прикриват с огън маймуните. Дори да се доберяхме до най-близкия клон на ФБР и да бяхме по-убедителни от всички, които твърдяха, че са били отвлечени от летящи чинии, пак щяхме да разговаряме с врагове. Мануел Рамирес бе казал, че решението за осъществяването на този кошмар е било взето на „много високо ниво“ и аз му вярвах.
Правейки отстъпка от отговорност, непозната на поколенията преди нас, ние сме поверили живота си на професионалисти и специалисти, които ни убеждават, че имаме твърде малко знания или ум, за да взимаме решения за управлението на обществото. Това е последицата от нашето лековерие и мързел. Апокалипсис с примати.
Един още по-голям камък удари прозореца. Стъклото издрънча, но не се счупи.
Взех двата резервни пълнителя с деветмилиметрови патрони и ги пъхнах в джобовете на джинсите си.
Саша плъзна ръка под салфетката, където бе скрила револвера си.
Последвах примера й и стиснах моя пистолет.
Спогледахме се. В очите й премина страх и бях сигурен, че тя видя същите тъмни течения в моите.
Опитах да се усмихна окуражително, но имах чувството, че лицето ми ще се напука като втвърден гипс.
— Всичко ще бъде наред. Дисководеща, сърфист бунтар и Батман — идеалният екип за спасението на света.
— Ако е възможно — рече Боби, — не убивайте веднага първите една-две, които влязат. Пуснете няколко. Изчакайте. Оставете ги да се чувстват уверени. После ме оставете да започна пръв. Да ги науча на уважение. С ловджийската пушка дори не трябва да се прицелвам.
— Да, сър. Тъй вярно, генерал Боб — пошегувах се аз.
Два, три, четири камъка — тежки колкото костилка от праскова — удариха прозореца. Стъклото се напука — досущ разклонена светкавица.
С мен се случваше нещо, което би смаяло всеки лекар. Стомахът и сърцето ми си бяха разменили местата.
Пет-шест по-големи камъка, хвърлени по-силно, обстреляха прозореца и стъклото се строши. С трелите на звънлива мелодия парчетата се посипаха в мивката от неръждаема стомана, по гранитните плотове и на пода. Няколко отломки излетяха чак на масата и аз затворих очи за миг.
Когато отново ги отворих, на прозореца стояха две кряскащи маймуни, големи колкото онази, която Анджела бе описала. Пазейки се от счупеното стъкло и от нас, те се залюляха, преметнаха се вътре и скочиха на гранитния плот. Вятърът духаше и разрошваше сплъстената им от дъжда козина.
Едната погледна към килера с метлите, където обикновено стоеше заключена ловджийската пушка. Откакто бяха дошли, те не ни бяха видели да се приближаваме до килера и не бяха забелязали пушката- помпа дванайсети калибър на коленете на Боби.
Той им хвърли един поглед, но повече го интересуваше прозореца срещу масата.
Прегърбени и пъргави, двете същества, които вече бяха влезли в стаята, тръгнаха по плота, в срещуположната посока от мивката. В оскъдно осветената кухня злите им жълти очи блестяха ярко като пламъчетата на свещите.
Натрапникът вляво се блъсна в тостера и гневно го запокити на пода. От електрическия контакт изскочиха искри.
Спомних си разказа на Анджела как резусът я бе бомбардирал с ябълки с такава сила, че й беше разцепил устната. Кухнята на Боби беше подредена, но ако започнеха да отварят бюфетите и да ни обстрелват с чаши и чинии, тези зверове можеха да ни наранят сериозно, макар да имахме предимството, че сме въоръжени. Чиния, въртяща се като фризби, уцелила те по носа, може да бъде поразяваща като куршум.
През счупеното стъкло скочиха още две същества със зли очи. Оголиха зъби срещу нас и започнаха да съскат.
Салфетката над револвера на Саша видимо затрепери — не беше от въздушното течение.
Въпреки пронизителното бъбрене и съскане на натрапниците, бушуващия мартенски вятър и барабанящия дъжд ми се стори, че Боби тихо пее. Не обръщаше внимание на маймуните в отдалечения край на кухнята. Беше се съсредоточил върху непокътнатия прозорец срещу масата и устните му се движеха.
Вероятно събрали смелост от нашата липса на реакция и убедени, че са ни парализирали от страх, двете все по-разгорещяващи се същества също тръгнаха по плота.
Или Боби започна да пее по-силно, или ужасът изостри слуха ми, защото изведнъж познах песента.
