Изведнъж краката ми се отлепиха от пода, защото някой ме сграбчи отзад. Около гърлото ми се уви мускулеста ръка, която мигновено прекъсна достъпа на въздух, а друга хвана пистолета и го изтръгна от пръстите ми.
В следващия миг някой ме вдигна и ме хвърли, сякаш бях малко дете. Блъснах се в масичката за кафе, която се строши от тежестта ми.
Проснат по гръб сред треските от масата, вдигнах глава и видях, че Карл Скорцо заплашително се е навел над мен. От този ъгъл изглеждаше още по-огромен, отколкото в действителност. Обръснатата глава. Обецата. Макар да бях увеличил светлината, стаята още беше достатъчно тъмна, за да забележа животинския блясък в очите му.
Той беше водачът на стадото. Нямаше съмнение по този въпрос. Беше с маратонки, джинси и бархетна риза, а на ръката му имаше часовник и ако го изправеха на полицейска очна ставка до четири горили, никой не би изпитал и най-малкото затруднение да го посочи като единственото човешко същество. Но въпреки дрехите и човешкия си облик, той излъчваше дивашки ореол на нещо нечовешко не само заради блясъка в очите, но и защото лицето му беше изкривено в изражение, което не отразяваше човешки чувства. Макар да беше облечен, сякаш беше гол. Макар и гладко избръснат, Скорцо все едно беше космат като маймуна. Ако водеше двойнствен живот, той очевидно беше по-привикнал към нощния, със стадото, отколкото към дневния, сред онези, които не се бяха променили като него.
Скорцо държеше пистолета на една ръка разстояние от мен, като екзекутор, и се прицелваше в лицето ми.
Ръмжейки, Орсън се хвърли върху него, но Скорцо беше по-бърз. Ритна го с всичка сила в главата и кучето падна и остана да лежи на пода, без да изджавка или да потрепне с крака.
Сърцето ми потъна в гърдите като камък в кладенец.
Скорцо отново насочи пистолета срещу мен и стреля. Или поне така ми се стори. Но секунда, преди да натисне спусъка, Саша го простреля в гърба и изстрелът, който чух, беше от нейния револвер.
Скорцо се разтресе от силата на удара и отмести оръжието. Дървеният под до главата ми се разби на трески, когато куршумът се заби там.
Ранен, но не толкова объркан, колкото повечето от нас биха били на негово място, Скорцо рязко се обърна и започна да стреля.
Саша се хвърли на пода и се претърколи назад, а Скорцо изпразни пълнителя на мястото, където бе стояла. Продължи да натиска спусъка дори когато патроните свършиха.
На гърба на бархетната му риза се разстилаше тъмночервено кърваво петно.
Най-сетне хвърли пистолета, обърна се към мен и сякаш се поколеба дали да стъпи върху лицето ми или да ми издере очите, оставяйки ме сляп и агонизиращ. Явно не успя да избере някоя от двете възможности, защото тръгна към счупения прозорец, откъдето бяха избягали последните две маймуни.
Тъкмо се измъкваше на верандата, когато Саша отново се появи и, макар да не е за вярване, хукна след него.
Извиках й да спре, но тя изглеждаше толкова обезумяла, че нямаше да се изненадам, ако видех онзи ужасен блясък и в нейните очи.
Саша излезе навън и револверът й изтрещя три пъти.
Макар че след случилото се през последните няколко минути да беше ясно, че Саша може да се грижи за себе си, исках да се втурна след нея и да я дръпна назад. Дори да довършеше Скорцо, нощта вероятно беше убежище на още маймуни, с които надали можеше да се справи един първокласен дисководещ.
Разнесе се четвърти изстрел. Сетне пети.
Колебаех се, защото Орсън лежеше отпуснат и толкова страшно неподвижен, че не виждах дали диша. Беше или мъртъв, или в безсъзнание. Нуждаеше се от незабавна помощ. Скорцо го бе ритнал в главата. Дори кучето да беше живо, имаше опасност от мозъчно увреждане.
Осъзнах, че плача. Прехапах устни, сподавих скръбта и примигах, за да прогоня сълзите. Както правя винаги.
Боби влезе в хола и тръгна към мен, като притискаше с ръка раната на рамото си.
— Помогни на Орсън — помолих аз.
Отказвах да повярвам, че вече нищо не може да му помогне, защото когато мислиш за нещо толкова ужасно, то със сигурност ще се случи.
Пиа Клик би разбрала това схващане.
Може би сега и Боби би го разбрал.
Отбягвайки мебели и мъртви маймуни, изтичах до прозореца. Покрай назъбените парчета стъкло, още стърчащи от рамката, проникваха сребристи капки студен, навяван от вятъра дъжд. Прекосих верандата, прескочих стъпалата и хукнах в пороя, към Саша, която стоеше на трийсетина крачки сред дюните.
Карл Скорцо лежеше по лице на пясъка.
Мокра и трепереща, Саша се беше навела над него и слагаше третия и последен пълнител в револвера. Сигурно го бе уцелила с повечето куршуми, които изстреля, но явно имаше чувството, че това не е достатъчно.
Скорцо потрепваше конвулсивно и загребваше шепи пясък, сякаш беше рак и се заравяше, за да се скрие.
Саша потрепери от ужас и изстреля още един куршум, този път в главата му.
Обърна се към мен и видях, че плаче. Не направи опит да преглътне сълзите.
Моите очи вече бяха пресъхнали. Един от двама ни трябваше да се държи.
— Хайде, скъпа — нежно казах аз.
Тя се хвърли в обятията ми.
Притиснах я до себе си.
Дъждът се лееше като из ведро и не виждах светлините на града, които се намираха само на петстотин метра на изток. Мунлайт Бей можеше да се разтопи от този небесен потоп като изящна пясъчна скулптура.
Но градът беше там. Чакаше бурята да премине и после да дойде друга, трета, четвърта и така до края на съществуването си. Нямаше бягство от Мунлайт Бей. Не и за нас. Градът наистина беше в кръвта ни.
— Какво ще правим сега? — попита Саша.
— Ще продължим да живеем.
— Всичко е скапано.
— Винаги е било така.
— Те са още там.
— Може би ще ни оставят на мира — поне за известно време.
— Къде ще отидем сега, Снежко?
— Вкъщи. Ще пием бира.
Тя още трепереше, но не от дъжда.
— А после? Не можем вечно да пием бира.
— Утре ще има големи вълни.
— Толкова ли лесно ще бъде?
— Хвани вълната, докато можеш.
Тръгнахме към вилата. Орсън и Боби ни чакаха на широките стъпала на верандата. Имаше място да седнем до тях.
Никой от приятелите ми не беше в настроение.
Боби реши, че се нуждае само от антибиотична паста и бинт.
— Раната не е дълбока. Един-два сантиметра.
— Съжалявам за ризата — каза Саша.
— И аз.
Скимтейки, Орсън стана, слезе, олюлявайки се по стъпалата, и повърна на пясъка. Беше нощ на пречистване.
Не можех да откъсна очи от него. Треперех от страх.
— Може би трябва да го заведем на ветеринар — предложи Саша.
Поклатих отрицателно глава.
