Когато стигнаха до върха на хълма, зрението на Марти се проясни напълно. Дишането й още беше затруднено, но се нормализираше. Тя плюеше, за да се прочисти от бензиновите пари, но вече не се задушаваше.
На пътя за ранчото бе спряно тъмносиньо беемве. Вратите бяха отворени и двигателят работеше. На тежките зимни губи имаше вериги за сняг.
Марти се обърна към катастрофиралия форд, надявайки се, че колата ще експлодира. Звукът можеше да се чуе надалеч в това открито и смълчано пространство. Или ако гледаше през прозореца, Бернардо Пасторе можеше да забележи пожара.
Но тя знаеше, че това са празни надежди.
Двамата непознати носеха картечни пистолети. Марти не знаеше много за това вид оръжие, а само че са смъртоносни в ръцете на неточен стрелец и още по-смъртоносни, когато ги държат хора, които знаят какво правят.
Мъжете сякаш бяха създадени в лаборатория за клониране и бе използвана генетична формула, наречена „представителен главорез“. Макар и хубави и добре облечени, те бяха страшни и имаха дебели вратове и широки рамене.
Русокосият отвори багажника на беемвето и заповяда на Дъсти да влезе вътре.
— И не прави нищо глупаво, като да се опиташ да ме нападнеш с гаечен ключ, защото ще те застрелям, преди да си замахнал.
Дъсти погледна Марти, но и двамата знаеха, че моментът не е подходящ да използват колта, защото мъжете бяха насочили към тях картечните пистолети. Предимството на Дъсти и Марти не беше скритото оръжие, а изненадата.
Ядосан, че го бавят, русокосият бързо се приближи до Дъсти и го ритна през краката.
— Влизай в багажника!
Дъсти не искаше да оставя Марти с тях, но нямаше друг избор, освен да се подчини и се вмъкна в багажника на беемвето.
Марти изпита чувството, че няма да го види повече, и й се догади.
Русокосият тресна капака и завъртя ключа, като седна зад волана.
Вторият мъж блъсна Марти на задната седалка и бързо се намести до нея, като седна зад шофьора.
Двамата се движеха с грациозността на атлети и лицата им не бяха като на традиционните биячи. Нямаха белези и бяха с високи скули, правилни носове и четвъртити брадички. Всеки от тях беше мъж, когото богата наследница би представила на родителите си, без да я лишат от издръжка и зестра. Различаваха се само по цветовете на косите си — тъмноруса и червеникава — и по индивидуалния стил.
Русокосият, изглежда, беше по-сприхав и опасен от двамата. Още ядосан от колебанието на Дъсти да влезе в багажника, той включи на скорост и рязко потегли. Гумите разпръснаха чакъл.
Червенокосият се усмихна на Марти и повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че понякога партньорът му е изпитание за нервите.
Той държеше картечния пистолет в едната си ръка. Дулото сочеше към пода. Мъжът явно не се притесняваше, че Марти може да окаже успешна съпротива.
Разбира се, тя не можеше да му отнеме оръжието, нито да го обезвреди и повали с един-единствен удар. Той беше бърз и едър и щеше да прекърши гръкляна й с лакът или да блъсне лицето й в страничното стъкло.
Марти мислеше, че ще се отправят към магистралата, но след около петстотин метра беемвето излезе от пътя за ранчото и потегли на изток, по неравна, тясна пътека, очертана едва забележимо във високите треви, мескитите и кактусите.
Доколкото Марти си спомняше от картата и от онова, което бе видяла, когато излязоха от Санта Фе, в тази посока нямаше нищо друго, освен дива пустош.
— Къде отиваме? — попита тя.
— На Алеята на влюбените — отговори шофьорът и я погледна в огледалото за обратно виждане.
— Кои сте вие?
— Ние ли? Бъдещето.
Мъжът на задната седалка отново се усмихна и повдигна вежди, сякаш се присмиваше на усета за театралност на партньора си.
Беемвето подскачаше по неравната пътека и ауспухът и резервоарът стържеха по земята.
Червенокосият и Марти не си бяха сложили предпазните колани и се клатушкаха насам-натам.
Тя се възползва от възможността, плъзна ръка под якето и пуловера си и извади колта от колана си.
Марти държеше пистолета на седалката до себе си. Разкопчаното й яке го скриваше.
Действие. Действие, информирано от интелект и морална перспектива. Марти имаше доверие на интелекта си. Убийството, разбира се, не беше морално, но не и ако беше при самоотбрана.
Но моментът не беше подходящ.
— Няма да ви се размине — каза тя, позволявайки им да чуят неподправения ужас в гласа й, защото това щеше да засили убеждението им, че е безпомощна.
— Закари, мислиш ли, че ще ти се размине? — подигравателно рече шофьорът на партньора си.
— Да, Кевин — отговори червенокосият и пак повдигна вежди и сви рамене.
— Закари, как наричаме такава операция? — попита шофьорът.
— Залавяне и премахване.
— Кажи й къде отива, Закари.
— С мен, в Града на оргазма.
— Човече, ти халюцинираш, но си забавен. А след Града на оргазма?
— Ти и съпругът ти ще отидете на дъното на стар, индиански кладенец — обясни Закари на Марти.
— Не е използван от триста години — добави Кевин.
— Не искаме да замърсявате питейната вода — рече Закари. — Това е федерално нарушение.
— Никой няма да намери телата ви. Може би след като колата ви е катастрофирала, вие сте скитали из пустинята, загубили сте се в бурята и сте умрели от студ.
Беемвето намали скоростта и в снега от двете страни на пътеката се появиха странни очертания — ниски, вълнообразни и бледи, отразяващи светлината и плъзгащи се като призрачни кораби в мъгла. Руини. Части от постройки. Камъни и кирпичени стени на отдавна изоставена сграда.
Докато Кевин удряше спирачки, Марти се обърна към Закари и заби дулото на колта в ребрата му толкова силно, че лицето му се изриви от болка.
Очите му разкриха безстрашен и безмилостен, но не и глупав човек. Без да пророни дума, той пусна картечния пистолет на пода между краката си.
— Какво става? — реагирайки инстинктивно, попита Кевин и погледна Марти в огледалото за обратно виждане.
— Сложи ръце на облегалката, копеле — заповяда тя.
Той се поколеба.
—
— Имаме проблем — потвърди Закари.
Кевин посегна към картечния пистолет на седалката до него.
— Ръцете на облегалката! Веднага, скапаняко! — изрева Марти и се стъписа, като чу колко психарски звучи гласът й — не като на жена, която само се преструва на неотстъпчива, а като на откачена. И вероятно наистина беше така, защото се побъркваше от страх.
Кевин протегна ръце назад и се хвана за облегалката.
— Слязохте от самолета само с ръчен багаж — отбеляза Кевин.
— Млъкни. Мисля.
Марти не искаше да убива никого, дори отрепки като тези двамата, но само ако можеше да избегне
