Сетне продължи да рита, докато пластмасата се счупи и нещо се размести. Ивица бледа светлина проряза мрака. Лампата в купето. Дъсти се обърна, подпря се на ръце, подложи рамо и бутна.
Умиращият мъж изразходва последните си сили, когато сграбчи китката на Марти, вероятно не с намерението да й причини болка, а по-скоро да привлече вниманието й. Когато тя падна по гръб и изстреля осем-десет куршума в дървото, ръката му се отскубна от нея.
На снега паднаха няколко клони. Марти се изправи и отново стисна с две ръце картечния пистолет. Тя насочи оръжието към Кевин, но не натисна спусъка.
— Кои сте вие? — изхриптя Кевин.
Марти помисли, че той е изпаднал в делириум в последните мигове от живота си и съзнанието му е замъглено от загубата на кръв.
— По-добре си кажи молитвата — посъветва го тя, защото не можа да измисли какво друго да каже.
Когато Кевин събра достатъчно сили, за да заговори отново, се оказа, че преценката за делириума е прибързана.
— Кои… всъщност… сте вие? — Очите му леко заблестяха. — С какво… си имаме работа?
По тялото на Марти премина ледена тръпка, защото си спомни, че Дъсти бе задал подобен въпрос за доктор Ариман, точно преди да излязат от завоя на пътя за ранчото и да минат по лентата с шипове.
— Кои… всъщност… сте вие? — повтори Кевин.
Той се задави и закашля. Устата му се напълни с кръв.
Нищо не помръдваше. Светът беше безразличен към смъртта му и спокойно продължи да се върти към очарованието на новата зора.
Като насън, Марти се изправи. Беше премръзнала и зашеметена и не бе в състояние да намери отговор на последния му въпрос.
Тя се върна по стъпките си в снега, като държеше с две ръце картечния пистолет.
Марти се приближи до беемвето. От небе то продължаваше да се сипе сняг.
Дъсти се бе освободил и вървеше по кървавите следи.
Марти го видя и изпусна оръжието.
Двамата се срещнаха до стълбите и се прегърнаха.
Дъсти я притисна до себе си.
69.
Дълго след здрачаване Скийт и руменият му приятел излязоха от „Зелени акри“ и се насочиха към превозното си средство, което беше опасно за околната среда. Старият пикап запали, изпускайки отровна миризма. Ариман можеше да се закълне, че я усети в затворения си шевролет.
След минута Дженифър излезе от ресторанта. Приличаше на енергичен, млад кон, който току-що се бе напасъл. Тя направи няколко упражнения, разкършвайки крайниците и тялото си. После, без да бърза, тръгна към дома си. Опашката подскачаше на тила й. Красивата й глава несъмнено беше пълна с мечти за легло от прясна слама и хубава, крехка ябълка преди лягане.
И тъй като луд умора те знае, „детективите“ поеха след нея. Задачата им бе усложнена от бавното вървене на Дженифър и от мрака.
Скийт и приятелят му скоро щяха да разберат, че тя няма среща с психиатъра, а истинската им мишена отдавна им се е изплъзнала, но Ариман не рискува да ги проследи. Той подкара към улицата, на която живееше Дженифър и спря под огромно дърво, скрит от блясъка на уличните лампи.
При други обстоятелства Марти и Дъсти биха се обърнали към полицията, но този път дори не се замислиха за тази вероятност.
Дъсти си спомни обезобразеното лице на Бернардо Пасторе и чувството за безсилие, което фермерът изпитваше всеки път, когато се опитваше да намери правосъдие за убития си син и мъртвата си съпруга, и потрепери от мисълта да извикат ченгетата. Единствено фактите нямаше да ги убедят, че в стремежът си към световен мир институтът „Белън-Токланд“ има навика да наема убийци.
Беше ли извършено задълбочено разследване на предполагаемото самоубийство на петгодишната Валери-Мари Падила? Не. Кой беше наказан? Никой.
Карл Гибсън — несправедливо обвинен, набързо осъден и смъртоносно наръган с нож в затвора. Съпругата му Тери — починала от срам. Какво правосъдие имаше за тях?
И Сюзан Джагър, която се бе самоубила, но ръката й не е била контролирана от нея. Да убедят полицията във всичко това, щеше да бъде трудно, дори невъзможно. А неколцината корумпирани ченгета щяха да работят неуморно, за да скрият истината и да накажат невинните.
Марти и Дъсти намериха мощно фенерче в беемвето, претърсиха руините и бързо откриха стария кладенец, за който бяха говорили главорезите. Кладенецът представляваше създадена от природата шахта в мека, вулканична скала, разширена и укрепена от човешки ръце и оградена от зид, но без покрив.
Фенерчето не можеше да освети дъното. Снегът се сипеше в кладенеца и изчезваше в мрака. Отдолу се разнасяше лека миризма на влага.
Двамата довлякоха до кладенеца трупа на Закари, хвърлиха го през ниския зид и чуха рикошета, докато тялото се блъскаше в стените на шахтата. Костите пукаха и се трошаха и мъртвецът пада толкова дълго, че Дъсти се запита дали някога ще стигне дъното.
Най-сетне трупът цамбурна във водата. После се чу бълбукане, сякаш нещо, което живееше там долу, започна да се храни или да изследва мъртвия. По всяка вероятност тялото бе разбутало кухини, пълни със зловонен газ, който започна да клокочи.
За Дъсти и Марти това беше ад на земята.
Те завлякоха втория труп до кладенеца. От Кевин изтече много повече кръв, отколкото от Закари. Той смърдеше. Явно в последните минути от живота си не се беше сдържал. Тялото му беше тежко.
Видът му беше ужасяващ. Лицето му бе окървавено, а кожата — сивкава. Изцъклените му очи имаха изражение на такъв неподправен ужас, сякаш бе видял самата Смърт.
Марти и Дъсти работеха мълчаливо. Никой не смееше да пророни дума.
Те хвърлиха Кевин в кладенеца. Трупът се удари в дъното и се разнесе ужасяващо клокочене. Дъсти си представи как Закари и Кевин са посрещнати от жертвите си — кошмарни фигури в различни степени на разложение, оживели от желание за мъст.
Макар че по-голямата част на Ню Мексико е пустиня на повърхността, под щата има огромен, почти неизследван резервоар. Това скрито море се пълни от подземни реки, извиращи от високите равнини на централните Съединени щати. И от Скалистите планини. Чудесата на пещерите Карлсбад са оформени от неспирното действие на тези води, които минават през пукнатини в разтворимия варовик. В тази необятна територия има мрежа от неоткрити пещери, големи колкото градове. Двата трупа можеха да плават вечно в тези води.
Дъсти и Марти напълниха в шепите си сняг и започнаха да търкат ръцете си, за да измият кръвта. Скоро пръстите им премръзнаха и кожата им се зачерви от търкането, а сетне побеля от студа.
Дъсти вдигна глава и видя, че Марти е коленичила, навела се е напред и ожесточено търка ръцете си. Снегът се превръщаше в лед и разкъсваше плътта й.
Той хвана китките й, принуди я да пусне вледенения сняг и каза:
— Достатъчно.
Марти кимна и с разтреперан глас рече:
— Бих търкала цяла нощ, ако можех да залича последния час.
— Знам, знам.
