раздава смърт с покорните им ръце.
Разбира се, убиването с дистанционно управление беше несравнимо по-безопасно, отколкото преките действия. За човек, който беше изтъкнат член на обществото и имаше какво да губи, бе необходимо да развива изтънчена чувствителност по тези въпроси и да се научи да извлича повече удоволствие от властта да контролира другите, отколкото от самия акт на убиване. И Ариман се гордееше с факта, че чувствителността му е не само изтънчена, но и пречистена до съвършенство.
Но въпреки това от време на време той не можеше да си откаже копнеж по миналите дни. Марк Ариман беше сантиментален.
Перспективата да извърши крайното насилие го зареди с енергия и го накара отново да се почувства млад.
Само тази нощ. Заради добрите, стари времена. После още двайсет години на непоколебим отказ.
Пикапът зави надясно, отклони се от магистралата и тръгна към плажа.
Този неочакван обрат изненада Ариман. Той спря до разклона и угаси фаровете.
Пикапът се спусна надолу и изчезна в мрака.
В този час и особено в студената януарска нощ Скийт и изчервяващият се вероятно бяха единствените хора на плажа и ако Ариман подкараше след тях, несъмнено щяха да го забележат.
Той реши да чака десет минути. Ако двамата не се върнеха дотогава, Ариман щеше да се приближи до тях.
Безлюдният, тъмен плаж може би щеше да се окаже идеалното място да ги пречука.
70.
Санта Фе беше очарователен на дневна светлина. Но в снежната нощ улиците изглеждаха зловещи.
Марти изпитваше ефекта на надморската височина по-осезателно отпреди. Въздухът беше твърде разреден. Тя се преви на две, защото почувства болка в гърдите, сякаш белите й дробове бяха престанали да функционират и не искаха да го вдишват. Марти изпита неприятното усещане, че тялото й става леко, все едно гравитацията отслабна и връзката й със Земята бе изложена на риск.
Всички тези усещания бяха субективни и истината беше, че Марти искаше да се махне от Санта Фе, но не защото въздухът беше разреден или можеше да се изплъзне връзката си със Земята, а защото бе открила в себе си качества, за които предпочиташе да не знае. И колкото повече се отдалечаваше от Санта Фе, толкова по-лесно можеше да възприеме тези открития.
Пък и рискът да се върнат в града, докато се качат на първия самолет сутринта беше твърде голям. Вероятно скоро щяха да започнат да търсят Кевин и Закари. Сигурно някой в института чакаше да докладват, щом изпълнят мисията си, а това вече трябваше да е станало.
— Албъркърки — предложи Дъсти.
— Колко километра има дотам?
— Сто.
— Ще стигнем ли в това време?
Беше се появил вятър и снеговалежът се превърна в буря.
— Може би няма да има толкова много сняг, когато слезем в ниските места.
— Албъркърки по-голям ли е от Санта Фе?
— Шест-седем пъти по-голям. Няма да е трудно да се скрием до сутринта.
— Има ли летище?
— Голямо.
— Тогава да отидем там.
Докато доктор Ариман чакаше на Коуст Хайуей, изведнъж задуха вятър и високите треви на брега се залюляха. Силният вятър щеше да заглуши изстрелите или поне да изкриви звука, затова ако някой ги чуеше, нямаше да може да определи от коя посока са дошли.
Но психиатърът още се колебаеше. Какво правеха онези двама смотаняци по това време и в този студ?
Ами ако бяха откачени, които подлагаха на изпитание издръжливостта си, като плуваха в леденостудената вода? Наричаха се „моржове“. Догади му се от перспективата да види Скийт и приятеля му голи.
Той не вярваше, че са хомосексуалисти, макар да не можеше да изключи и тази вероятност. Романтична среща на плажа.
Ако ги намереше в колата да се натискат като неокосмени маймуни, щеше ли да ги убие, както планираше, или да ги пощади?
Когато откриеха труповете, полицаите и представителите на медиите щяха да предположат, че са били убити заради сексуалната си ориентация. Това би било обезпокоително, защото Ариман не мразеше хомосексуалистите. Той не страдаше от предразсъдъци и избираше жертвите си с чувство за справедливост и вяра в равните възможности.
Вярно. Ариман беше донесъл страдания на повече жени, отколкото мъже. Но до един час щеше да възстанови равновесието и особено след края на тази игра.
След десет минути, когато пикапът не се върна, психиатърът забрави опасенията си. В интерес на спорта, той запали фаровете и потегли към паркинга на брега.
Пикапът наистина беше единственото превозно средство там.
Вътре нямаше никого.
Може би бяха в задната част. После Ариман се сети за кучето и направи гримаса от погнуса.
Той спря през две места от пикапа и си помисли, че трябва да действа бързо. Патрулните полицейски коли обикаляха такива места, за да попречат на учениците да пият алкохол, да се бият и да се забавляват. Ако ченгетата запишеха регистрационните номера, доктор Ариман можеше да има неприятности на сутринта, когато откриеха труповете. Трябваше да ги убие бързо и да изчезне, преди някой да е довтасал.
Ариман сложи на лицето си скиорската маска, слезе от шевролета и заключи вратата. Можеше да спести няколко ценни секунди, докато се връщаше, ако оставеше колата отключена, но тук, в Ориндж Каунти, където престъпността беше по-малко от другаде, за съжаление, пак имаше хора, на които не можеше да се има доверие.
Вятърът беше прекрасен — хладен, но не и смразяващ и бурен, нито толкова силен, че да спре. И най- близката къща се намираше на километър и половина на север.
Когато чу приглушения тътен на прибоя, Ариман осъзна, че не само вятърът заговорничи с него. Изглежда, цялата природа в този упадъчен свят се бе съюзила с психиатъра. Обзе го приятно чувство, че мястото му не е там.
Той извади от кобура пистолета „Таурус“ и забърза към пикапа. Минавайки покрай превозното средство, Ариман погледна през стъклото, за да се увери, че вътре няма никого.
Той се втренчи в мрака и забеляза странна светилна долу на плажа и на около петдесет метра на север. На лунната светлина се видяха двама прегърбени мъже.
Ариман се запита дали те не копаят миди. Той нямаше представа къде ги търсят, защото копаенето беше тежък физически труд, и не проявяваше интерес към въпроса. Някои хора бяха родени за да работят, но съдбата бе предопределила доктора за друго.
Към плажа водеха бетонни стъпала, но психиатърът предпочете да не слиза по тях. Двамата мъже можеха да го видят и да заподозрат, че намеренията му не са добри.
Ариман тръгна на север по мекия пясък и крайбрежната растителност, като се движеше на разстояние от насипа, защото жертвите можеха да вдигнат глави и да съзрат силуета му, очертан на фона на небето.
Ръчно изработените му италиански обувки се напълниха с пясък. Докато свършеше работата, щяха да
