заповед за обиск.
Законът не им позволяваше да разследват досиетата на пациентите му, затова Ариман не се тревожеше, че може да намерят нещо. Освен беретата и синьото пликче.
Пистолетът не беше регистриран и макар че нямаше основание да се усъмнят в него, Ариман не искаше да им дава основание да се усъмнят в него. Ченгетата можеше да започнат да го наблюдават и стилът му щеше сериозно да пострада.
Пликчето с кучешките изпражнения не беше разобличаващо, но… странно. Ако го намереха на бюрото му, полицаите сигурно щяха да попитат защо го е донесъл в кабинета си. Колкото и умен да беше, за толкова кратко време Ариман не можеше да измисли смислен отговор. И те пак щяха да се усъмнят в него.
Той се върна бързо до бюрото си, отвори дълбоко чекмедже и пусна вътре пликчето. После осъзна, че ако издействат заповед за обиск, полицаите щяха да го намерят там, където щеше да е не по-малко странно, отколкото на бюрото. Всъщност, където и да го сложеше, пликчето щеше да ги озадачи.
Всички тези разсъждения минаха за секунди през главата му. Трябваше да бърза.
Ариман реши да се отърве от беретата, кобура и синьото пликче, преди ченгетата да са довтасали. А това означаваше сега да ги вземе със себе си.
Поради няколко причини, не на последно място сред които чувството за индивидуален стил, Ариман не искаше Дженифър да го види с пликчето. Пък и торбичката щеше да го забави, ако се наложеше да се справи с приятеля на Скийт. Как го бе нарекъл Скийт? А, да. Чешита.
По-бързо.
Той понечи да пъхне пликчето в джоба си, но мисълта да изцапа хубавия си костюм беше непоносима. Ариман внимателно сложи пликчето в кобура.
Доволен от бърдото си мислене и убеден, че не е пропуснал нито един детайл, Ариман отиде във фоайето.
Дженифър стоеше до вратата и трепереше. Очите й бяха широко отворени.
— Кръвта му изтича, докторе.
Всеки глупак можеше да види това. Всъщност беше невъзможно Скийт да губи кръв в такива количества в продължение на осемнайсет часа и да е успял да дойде дотук.
Психиатърът коленичи до него и без да откъсва очи от вратата, премери пулса му. Малкият наркоман още беше жив, но пулсът му беше неравномерен. Нямаше да е трудно да го довърши.
Но първо Чешита.
Ариман се приближи до вратата, допря ухо до нея и се ослуша.
Нищо.
Той отвори предпазливо и надникна в коридора.
Никой.
Ариман прекрачи прага и погледна наляво, после надясно. Не видя никого.
Скийт очевидно не бе прострелян тук, защото изстрелът би привлякъл вниманието на някого.
Загадката как наркоманът е дошъл тук можеше да остане нерешена. А това би коствала на доктора повече от една безсънна нощи. Но най-важното беше да почисти.
Той реши да се върне във фоайето, да инструктира Дженифър да извика полицията и „Бърза помощ“ и докато тя говори по телефона, да се наведе над Скийт и незабелязано да запуши устата и носа му за около минута и половина. Като се има предвид отчаяното му състояние, това щеше да го довърши.
Сетне бързо щеше да изтърчи до килера, където щеше да скрие пистолета, кобура и синьото пликче, а по-късно, когато ченгетата си тръгнеха, да ги вземе.
Докато се обръщаше, психиатърът осъзна, че по килима в коридора няма петна от кръв. Бързият му като светкавица ум отчиташе значението на този странен детайл, когато вратата зад него се отвори.
Ариман не чу изстрелите, но ги усети. В тила му се забиха най-малко три куршума.
Той залитна не толкова грациозно, колкото му се искаше, и падна върху Скийт, после се претърколи по гръб и погледна към вратата.
На прага стоеше обсебената от Киану Рийвс и държеше пистолет със заглушител.
— Ти си една от машините — каза тя. — Затова не ми обръщаше внимание по време на сеансите. На машините не им пука за реалните хора като мен.
Ариман видя в очите й нещо страховито, което не бе забелязал дотогава. Тя беше една от Всезнайковците, онези момичета, които разбираха лицемерието и лъжите му, подиграваха му се и знаеха нещо много смешно за него. Откакто бе навършил петнайсет години и бе станал красив, те не можеха да проникнат през фасадата му и затова той бе престанал да се страхува от тях. Но сега се появи
Ариман се опита да вдигне беретата и да се отвърне на огъня, но установи, че е парализиран.
Жената насочи пистолета към лицето му.
Тя беше реалност и същевременно фантазия, истина и лъжа, обект на присмех и смъртоносно сериозна, загадка и типична жена за времето си. Тя беше новобогаташка и простачка с тъп съпруг, но също и Диана, богинята на Луната и лова, на чието бронзово копие се бе нанизала Минит Лъкланд, след като бе убила баща си с пистолет, а майка си с чук.
Колко забавно беше тогава. Съвсем не като сега.
Моя Диана. Вземи ме на луната. Танц сред звездите.
Сантиментална блудкавост. Романтична помия. Тя не го заслужаваше.
Моя Диана. Колко много те мразя. Мразя, мразя, те.
Богинята изпразни пълнителя в лицето му и видението на доктора изчезна в луната и цветята. И в огъня.
Марти и Дъсти излязоха от асансьора. Тя видя жена, която стоеше на прага на чакалнята на Ариман. Облечената в розово непозната се бе качила в асансьора заедно със Скийт. Тя влезе в кабинета и се скри от погледа им. Докато тичаше по коридора, Марти се замисли за двамата мъртви мъже на дъното на древния кладенец в Ню Мексико. За чистотата на падащия сняг и кръвта, която покриваше. За лицето и сърцето на Клодет, за красотата на стихчетата хайку и ужасното им приложение. За прекрасните, зелени клонки и паяците, които се раждаха от яйцата в нагърчените им листа. За видимите и невидимите неща.
Всичките й опасения се превърнаха в ужасяваща реалност, когато бутна вратата на приемната на Ариман и видя облените в кръв тела.
Психиатърът лежеше по корем. Лицето му беше обезобразено. От опърлените му коси се виеше пушек. В плътта му зееха огромни дупки. На мястото на очите му имаше езера от кръв. Остатъците от устните му бяха разтеглени в иронична усмивка.
Скийт изглеждаше толкова крехък, сякаш беше купчина парцали.
Когато видя Скийт, Марти се втрещи по-силно, отколкото очакваше. Той беше несретник, вървеше към самоунищожение и правеше онова, което майка му не бе успяла да стори с възглавницата. Марти го обичаше, но едва сега разбра защо. Въпреки всичките си недостатъци, Скийт имаше нежна душа и добро сърце като брат си. В един свят, където добротата беше по-рядко срещана от диамантите, той беше истинско съкровище. Тя нямаше сили да се наведе над него, да го докосне и да разбере, че е мъртъв.
Без да обръща внимание на кръвта, Дъсти коленичи до брат си, допря пръсти до врата му и изтерзано извика:
— Господи, линейка! Бързо!
Дженифър застана на прага на кабинета си.
— Обадих се. Идват.
Може би защото Скийт умираше или заради ужасното лице на Ариман и кръвта навсякъде, но Марти не можеше да разсъждава достатъчно ясно, за да проумее какво се бе случило. Скийт ли бе застрелял Ариман? Или Ариман — Скийт? Кой бе стрелял пръв и колко пъти? Положението на телата не подкрепяше нито един от сценариите, които Марти можеше да си представи. И странното спокойствие на жената в розово, която сякаш бе свикнала всеки ден да вижда кръвопролития, изглежда, сочеше несъстоятелността на
