Картечният пистолет, който жената взе от Скийт, не се побра в чантата й. Прикладът се подаваше навън, но на непознатата, изглежда, не й пукаше.
Държейки Скийт на прицел, тя натисна копчето за четиринайсетия етаж.
— Заглушителите не са ли забранени? — попита той.
— Да, разбира се.
— Но ти имаш заглушител, защото си от охраната, така ли?
— Не. Аз струвам петстотин милиона долара и мога да имам, каквото си поискам.
Скийт нямаше представа дали това е вярно или не, но предположи, че няма значение.
Макар че жената беше много красива, той започна да съзира нещо в зелените очи и в държанието й, което го уплаши. Минаваха покрай тринайсетия етаж, когато Скийт осъзна защо по гърба му полазват ледени тръпки, като я гледа. Тя приличаше на майка му.
Щом стигнаха до четиринайсетия етаж, той разбра, че с него е свършено.
Вратите на асансьора се отвориха. Марти веднага се качи и натисна копчето за четиринайсетия етаж.
Дъсти я последва и препречи пътя на двама мъже, които също искаха да се качат.
— Съжалявам, но случаят е спешен. Отиваме направо на четиринайсетия етаж.
Единият примигна учудено, а другият отвори уста да възрази, но вратите се затвориха, преди да започне спор.
— Къде отиваме? — попита Скийт.
— Не се прави на глупак. Много добре знаеш къде отиваме. Тръгвай — отговори жената в розово и допря в гърба му дулото със заглушителя.
Дългият коридор на четиринайсетия етаж беше тих. Звукоизолационният материал на тавана поглъщаше гласовете им. Отвъд стените не се чуваха звуци.
— Какво ще стане, ако спра тук? — попита Скийт.
— Ще те застрелям — увери го тя.
Той продължи да върви.
Докато минаваха покрай вратите от двете страни на коридора, Скийт прочете имената на месинговите табелки. Повечето служители бяха специалисти в една или друга област, но имаше и двама юристи. Скийт реши, че това е хубаво, защото, ако оцелееше през следващите няколко минути, несъмнено щеше да се нуждае от добри лекари и адвокат.
Накрая стигнаха до вратата с табелка, на която пишеше „ДОКТОР МАРК АРИМАН“.
— Тук ли? — попита Скийт.
— Да — отговори непознатата.
Той отвори вратата и жената стреля в гърба му. Дори да се бе разнесъл звук, Скийт не чу нищо, защото болката беше мигновена и ужасна. Макар че простреля Скийт, жената го блъсна в чакалнята на доктор Ариман.
Компютърът на Ариман извести нечие присъствие и на екрана се появи картина от чакалнята.
Изумен, докторът видя, че залитайки, Скийт влиза във фоайето и вратата бавно се затваря след него.
На жълтия му пуловер имаше голямо петно кръв, което сигурно беше от предишната вечер, макар че ъгълът, под който бе поставена камерата, не позволяваше на Ариман да види гърдите му, където трябваше да има четири дупки от куршуми. Скийт потърси опора, спъна се и падна по лице на пода.
Психиатърът не бе чувал истории за простреляни хора, които изминават десет-петнайсет километра в гъсто населен район и се строполяват в кабинета на убиеца си, затова беше убеден, че в случая има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Ариман щракна иконата за охраната и детекторът за метал показа, че Скийт не носи оръжие.
Дженифър се появи, наведе се над падналия Скийт и изпищя.
Тя коленичи, за да провери жизнените му функции, а психиатърът щракна на анализатора за миризми. В Скийт нямаше експлозиви.
Дженфър се изправи и излезе от обхвата на камерата.
Тя несъмнено възнамеряваше да повика полицията и „Бърза помощ“.
Ариман натисна копчето на вътрешния телефон.
— Дженифър?
— Докторе, господи, тек има…
— Да знам. Прострелян човек. Не се обаждай на полицията и на „Бърза помощ“, Дженифър. Аз ще го направя. Разбра ли?
— Но той кърви обилно…
— Успокой се, Дженифър. Не се обаждай на никого. Аз ще се погрижа за всичко.
Ариман пресметна, че разполага с една-две минути, преди забавянето му да подтикне Дженифър към действие.
Притесняваше го мисълта защо не е дошъл и приятелят на Скийт.
Колкото и богато да беше въображението му, психиатърът не можеше да си представи, че раненият Скийт и приятелят му са се прегърнали и като пияни пирати са се заклатушкали към кабинета му. Но щом единият беше тук, тогава и другият се спотайваше наоколо и имаше лоши намерения.
Асансьорът спря на шестия етаж и ниска, дебела и решителна жена с прошарени къдрици настоя да се качи, макар че Дъсти препречи пътя й и обясни, че случаят е спешен.
—
— Сърдечен удар. На четиринайсетия етаж.
— Вие не сте лекари — подозрително възрази жената.
— Днес имаме свободен ден.
— Лекарите не се обличат така, дори да имат свободен ден. Пък и без това отивам на петнайсетия етаж.
— Тогава качвайте се — смили се Дъсти.
Вратите се затвориха. Жената натисна копчето на дванайсетия етаж и ги погледна победоносно.
Дъсти побесня.
— Вижте какво, обичам брат си и ако му се случи нещо ще ви намеря и ще ви изкормя като риба.
Тя го изгледа презрително от главата до петите и рече:
— Кой?
Докторът грабна беретата от бюрото си и тръгна към вратата, но се сети за синьото пликче и спря.
Каквото и да станеше, ченгетата щяха да дойдат. Ако Скийт още не беше мъртъв, Ариман смяташе да го довърши преди властите да са пристигнали. И щом видеха трупа в локва кръв във фоайето, полицаите със сигурност щяха да имат много въпроси.
Щяха да огледат кабинета и ако възникнеха съмнения, щяха да оставят там човек, докато се върнат със
