Скийт по-добър живот.
— Сигурно си била покрусена, когато първото ти дете се е родило със синдрома на Даун — каза Дъсти. — Такива големи надежди и такава тъжна реалност.
— Какви ги говориш? — Гласът й беше по-тих, но още по-силно зареден с гняв.
Коридорът изведнъж стана по-тесен и таванът сякаш бавно започна да се спуска надолу, заплашвайки да ги смаже живи.
— И после — друга трагедия. Синдром на внезапна детска смърт. Колко ли е било трудно да понесеш… клюките и медицинското разследване, докато си чакала да произнесат крайното решение за смъртта на Доменик.
Марти рязко пое въздух през стиснати зъби, като разбра накъде отива всичко това.
— Дъсти — каза тя, предупреждавайки го, че не трябва да говори повече.
Но той бе мълчал, когато конфронтацията и истината можеха да помогнат на Скийт и сега бе решил да направи каквото може, за да принуди Клодет да потърси лечение за Младши, докато не е станало късно.
— Един от най-ясните ми ранни спомени, майко, беше един ден, когато бях петгодишен… няколко седмици, след като изписаха Скийт от родилното отделение. Ти се роди преждевременно, Скийт. Знаеш ли това?
— Предполагам — треперейки, отговори Скийт.
— Мислели са, че няма да оцелееш. И когато са те довели вкъщи, са смятали, че страдаш от мозъчно увреждане, което рано или късно ще се прояви. Но това не станало.
— Неспособността ми да уча — напомни му Скийт.
— Може би — съгласи се Дъсти. — Ако наистина си имал такава.
Клодет погледна Дъсти така, сякаш беше змия, и искаше да я стъпче, преди да я е ухапала, но се страхуваше да предприеме нещо, за да не я предизвика.
— Онзи ден ти беше в странно настроение, майко, и аз усетих, че ще се случи нещо ужасно. Ти извади снимката на Доменик.
Клодет вдигна юмрук, сякаш за да го удари, но после отпусна ръка.
В известно отношение това беше най-трудното нещо, което Дъсти бе правил. Но, от друга страна — толкова лесно, че го уплаши, защото щеше да има огромни последствия.
— Тогава за пръв път видях онази снимка и разбрах, че съм имал сестра. Ти носеше снимката със себе си из къщата в онзи ден. Не можеше да престанеш да я гледаш. И късно следобед я видях на пода в коридора пред стаята ми.
Клодет отмести поглед от Дъсти.
Той я хвана за ръката и я принуди да го погледне в очите.
Младши престъпи напред, за да я защити.
— По-добре вземи арбалета си и го зареди — предупреди го Дъсти. — Защото няма да се справиш с мен без него.
Макар че насилието в очите на момчето беше по-ожесточено от гнева на майка му, Младши отстъпи назад.
— Влязох в стаята — продължи Дъсти. — Ти не ме чу. Скийт беше в креватчето си. Ти стоеше над него и държеше възглавница. Дълго стоя така. После сложи възглавницата на лицето му. И каза нещо. Не помня какво. Но разбра, че съм там и… спря. Тогава не знаех какво щеше се случи. Но… години по-късно разбрах, но не исках да го повярвам.
— О, Господи — възкликна Скийт. — Мили Боже.
Макар да вярваше в силата на истината, Дъсти не знаеше дали това разкритие ще помогне, или ще навреди на Скийт. Той се измъчваше от мисълта за пораженията, които може да нанесе, и когато за миг в стомаха му се надигна вълна на гадене, предположи, че ще повърне кръв.
Клодет бе стиснала зъби толкова силно, че мускулите на челюстите й потрепваха.
— Преди минути те попитах дали убийството е незначително за теб, майко. Въпросът дори не те накара да се замислиш. Странно е, защото
— Свърши ли?
— Не съвсем. След като толкова много години търпях тези глупости, спечелих правото да довърша онова, което искам да кажа. Знам най-лошите ти тайни, майко. Всички ние сме страдали заради тях и още ще страдаме…
Клодет впи нокти в ръката му, остави кървави дири и се изтръгна от хватката му.
— Ако Доменик не страдаше от синдрома на Даун, ако не й бях спестила непълноценния живот и ако сега беше жива, нямаше ли да е по-лошо? Безкрайно по-лошо?
Дъсти нямаше представа какво има предвид майка му.
Младши застана по-близо до нея. Двамата се хванаха за ръце, черпейки сили един от друг.
— Синдромът на Даун поне е очевидно състояние. Ами ако тя изглеждаше нормална, но после… когато пораснеше… какво щеше да стане, ако се окажеше като баща си?
Бащата на Доменик, първият съпруг на Клодет, двайсет години по-възрастен от нея, психолог на име Лийф Райстър беше студен като риба, с воднисти очи и тънки като молив мустаци и за щастие, не бе играл роля в живота на Дъсти и Скийт. Но не беше чудовище, както намекваше Клодет.
Преди Дъсти да изрази озадачеността си, Клодет изясни въпроса:
— Ами ако тя станеше като Марк Ариман? Казваш, че той пали къщи, застрелва хора и е социопат, и онзи луд човек, който лежи мъртъв там, долу, е свързан с него. Е, щеше ли да искаш детето му за сестра?
Клодет вдигна ръката на Младши, поднесе я към устните си и я целуна, сякаш искаше да покаже, че се радва, защото му е спестила проблема да живее с онази трудна сестра.
— Лийф беше стерилен — продължи тя. — Никога нямаше да можем да имаме деца. Аз бях на двайсет и една, а той на четирийсет и четири години и можеше да бъде идеалният баща с огромните си знания, прозрения и теории за емоционалното развитие. Лийф имаше гениална теория за възпитание на деца.
Да, всичките й съпрузи имаха философии за възпитание на деца, дълбоки прозрения и траен интерес към социалното инженерство. Лекувай, за да образоваш.
— Марк Ариман беше едва седемнайсетгодишен, но бе започнал да учи в колеж на тринайсет и когато се запознахме, вече беше защитил докторска степен. Той беше гений на гениите и всеки в университета изпитваше страхопочитание към него. Но съвсем не беше идеален за баща. Ариман беше надменно, холивудско копеле. Но
— Ариман знаеше ли, че детето е от него?
— Да. Защо не?
Бръмченето в главата на Дъсти, придружаващо всяко негово посещение в тази къща, стана по-зловещо от обикновено.
— Когато Доменик се роди със синдрома на Даун… — Как прие това, майко?
Тя се втренчи в кръвта на ръката му, която бе одрала с ноктите си, после вдигна глава, погледна го в очите и каза:
— Знаеш как го приех.
Клодет отново вдигна ръката на Младши и я целуна, като този път сякаш искаше да покаже, че всичките й проблеми с болни деца са си заслужавали, след като има него.
— Нямам предвид как прие Доменик — продължи Дъсти. — Как прие новината за състоянието й? Ако те познавам добре, обзалагам се, че си натрила носа на Ариман.
— В семейството ми никога не е имало такъв случай — отговори тя, потвърждавайки, че Ариман е бил мишена на гнева й.
Марти не можеше да се сдържа повече.
— Оказа се, че преди трийсет и две години ти си го унижила, убила си детето му и…
— Той се зарадва, като чу, че тя е мъртва.
— Сигурна съм. Но навремето си го унижила. И след всички тези години, мъжът, който ти е дал това златно момче, Дерек младши, каквото Ариман не е могъл да ти даде,
