Фалшива памет

Дъсти се изправи и видя, Че Ерик вече е станал. Изглеждаше озадачен, но ядосан и готов да убива.

— Ед Маволе — извика Марти, изпреварвайки Дъсти.

В същия миг Дъсти погледна към площадката на стълбището и видя Младши, въоръжен с арбалет.

— Не! — изкрещя Дъсти.

Но Младши стреля и стрелата се заби в гърдите на Ерик.

Той се свлече на колене. Гневният, убийствен поглед изчезна от очите му и той озадачено огледа фоайето, което очевидно му беше непознато. После примигна и се строполи мъртъв на пода.

Дъсти хукна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Челото му пулсираше от удара в масичката и зрението му беше замъглено от гняв.

Младши се опита да използва арбалета като щит, за да блокира атаката. Дъсти хвана оръжието и го изтръгна от ръцете на момчето, хвърли го на пода и продължи да върви, като повлече Младши по коридора и го блъсна в стената.

— Гадно, болно копеле.

— Той имаше картечен пистолет.

— Вече му го бях отнел — изкрещя Дъсти, изпръсквайки Младши със слюнка.

— Не видях!

— Видя, но въпреки това стреля!

И сетне се появи Клодет, раздели ги и застана пред Дъсти. Очите й блестяха по-безмилостно от всякога. За пръв път през живота й лицето й не поразяваше с красотата си, а с ужасяваща жестокост.

— Остави го на мира! Махни се от него!

— Той уби Ерик.

— Той ни спаси! Всички щяхме да сме мъртви, ако не беше Младши! — Гласът й беше пронизителен, устните бледи, а кожата сивкава, сякаш беше богиня от камък, която бе оживяла и се бе разгневила. — Той има смелостта и интелекта да ни спаси!

Ламптън също дойде от устата му се лееха потоци от утешителни думи. Двамата с Клодет започнаха да говорят едновременно.

В същото време Ламптън се опитваше да вземе картечния пистолет от дясната ръка на Дъсти, който едва тогава осъзна, че го държи и го пусна.

— По-добре да се обадим на полицията — каза Ламптън и се отдалечи от тях.

Скийт се приближи предпазливо. Стоеше настрана от майка си и близо до Дъсти. Чешита застана малко по-нататък, като ги гледаше така, сякаш най-после бе установил контакт с извънземните, с които отдавна искаше да се срещне.

Никой от тях не бе напуснал къщата, както им бе казал Дъсти. Или се бяха върнали, след като бяха стигнали до покрива на задната веранда. Поне Ламптън и Клодет сигурно бяха разбрали, че Младши зарежда арбалета с намерението да се включи в битката и очевидно не се бяха опитали да го спрат. Или се бяха страхували да го сторят. Всеки родител, който притежаваше здрав разум и искрено обичаше детето си, щеше да изтръгне арбалета от ръцете му и да го измъкне от къщата. А може би идеята едно момче с примитивно оръжие да победи мъж с картечен пистолет — изопачено въплъщение на схващането на русо за благородния дивак, предизвикващо възхищение в научните литературни кръгове — това беше твърде съблазнително, за да устоят. Дъсти вече не можеше да се преструва, че разбира странния мисловен процес на тези хора и му беше омръзнало да се опитва.

— Той уби човек — напомни Дъсти на майка си, защото за него никакви доводи не можеха да променят истината.

— Онзи човек беше лунатик, маниак, психопат с оръжие — настоя Клодет.

— Бях му взел оръжието.

— Така казваш ти.

— Това е истината. Щях да се справя с Ерик.

— Ти не можеш да се справиш с нищо. Напусна училище и си изкарваш прехраната като бояджия.

— Ако питаха клиентите, аз щях да бъда на корицата на „Таймс“, а Дерек — в затвора и да плаща на пациентите си, чийто живот е объркал — рече Дъсти, съзнавайки, че не трябваше да го казва, но не можа да се сдържи.

— Неблагодарно копеле.

— Не започвайте отново. Никога няма да спрете, ако започнете сега — замоли ги Скийт, който беше на път да се разплаче.

Дъсти проумя истината в думите му. След толкова много години на безропотно мълчание и преглътнати обиди, той се изкушаваше да поправи всички злини с един-единствен ужасяващ изблик. Дъсти искаше да избегне това, но двамата с майка му се бяха отправили стремглаво по наклонената плоскост.

— Знам какво видях — настоя Клодет. — И точно ти няма да промениш мнението ми, Дъсти.

— Ти не беше тук. Не си видяла нищо.

Марти се приближи до тях. Тя хвана ръката на Дъсти, стисна я и каза:

— Клодет, само двама човека видяха какво стана. Аз и Дъсти.

— И аз видях — гневно заяви Клодет. — Никой не може да ми каже какво съм видяла и какво не. За каква ме мислите? Не съм трепереща от немощ, сенилна, стара кучка, на която можете да кажете какво да мисли и да вижда!

Младши се усмихна. В очите му не се четеше и капка срам.

— Какво ти става? — продължи Клодет. — Не разбираш ли, че животът на брат ти може да бъде съсипан заради такова незначително нещо?

— Убийството е незначително за теб? — попита Дъсти.

И тогава Клодет го зашлеви, после го сграбчи за ризата и го разтърси.

— Няма да направиш това злобно нещо.

— Не искам да съсипвам живота му, майко. Това е последното нещо, което желая. Той се нуждае от помощ. Не разбираш ли?

— Не се опитвай да го съдиш, Дъсти. — Тя вложи всичката си омраза, произнасяйки името му. — Една година в колеж не те прави магистър по психология. Ти не си нищо друго, освен несретник.

Скийт се разплака.

— Майко, моля те…

— Млъкни, Холдън. Ти не разбираш нищо и по-добре не се преструвай, че разбираш. И без това никой не ти вярва, защото си се разкапал.

Марти дръпна Скийт настрана. Младши се ухили подигравателно, докато гледаше Скийт.

Изведнъж Дъсти бе осенен от прозрение.

Младши беше красив като майка си. И умен. На нейната възраст той щеше да бъде последното й дете и единственото с изгледи да отговори на очакванията и надеждите й. Младши беше последният й шанс да бъде не само жена на идеите и съпруга на мъж с идеи, но и майка на дете с идеи. Това беше последната й възможност да бъде свързана с идеите, които можеше да променят света, защото първите й трима съпрузи се бяха оказали хора, чиито големи идеи бяха безпочвени и се спукаха като балони при първото убождане. Дори Дерек, въпреки огромния си успех, беше незначителен и Клодет го знаеше. За нея Дъсти беше твърде твърдоглав, за да осъществи този потенциал, а Скийт — твърде крехък. А Доменик, първото й дете, отдавна беше мъртво. Дъсти не познаваше сестра си. Беше виждал само нейна снимка — мило и нежно малко лице. Младши беше единствената надежда, която бе останала на Клодет. И тя беше твърдо решена да вярва, че душата и сърцето му са красиви като лицето.

— Майко, как умря Доменик? — неочаквано попита Дъсти.

Въпросът накара Клодет да млъкне, сякаш бе чула изстрел.

Той я погледна в очите и се засрами, че е разбрал истината — отначало интуитивно, а после — разсъждавайки логично. Дъсти знаеше истината още когато беше момче, но я бе отхвърлил и никога не я бе произнасял на глас. Срамът му бе позволил на Клодет, на бащата на Скийт и после на Дерек Ламптън да смачкат Скийт. Ако Дъсти им бе казал истината за Доменик, това можеше да ги обезоръжи и да осигури на