Дъсти също скочи.
— По дяволите, Чешит, престани с този телеграфски стил. Говори!
— Взе картечния пистолет на убития. И един от пълнителите. Взе и лексуса. Каза, че никой от вас няма да е в безопасност, докато не го направи.
— Да кажем ли на ченгетата? Да се опитат да го спрат? — обърна се Дъсти към Марти.
— Да им кажем, че е тръгнал да застреля виден гражданин? С открадната кола? Това е все едно да обречем Скийт на смърт.
— Тогава трябва да стигнем там преди него. Чешит, ти гледай Валит. Тук има хора, които може да го убият само за да се позабавляват.
— И аз не се чувствам в безопасност.
— Другите разбраха ли, че Скийт е излязъл?
— Не.
— Кажи им, че се е нагълтал с хапчета и изведнъж се е почувствал зле. Взел е пистолета и е обяснил, че отива в Санта Барбара да си разчисти сметките с хората, които са му продали скапан наркотик.
— Няма да повярват. Скийт не е агресивен.
— На Ламптън много ще му хареса. Ще му помогне да размъти водата и да обърка ченгетата.
— Какво ще стане като излъжа ченгетата?
— Няма да пророниш нито дума. Бива те за това. Кажи само на Ламптън.
Дъсти и Марти стигнаха до фоайето, прескочиха трупа на Ерик и хукнаха навън. Ламптън и Клодет се разкрещяха след тях. В далечината се чуха сирени.
75.
Психиатърът беше в кабинета си на четиринайсетия етаж и работеше върху новата си книга, изграждайки забавен анекдот за пациентка, страдаща от фобия, чийто страх от храна я бе накарал да отслабне от седемдесет килограма на четирийсет и три. Тя се бе крепила между живота и смъртта много дни, а после Ариман бе открил разковничето за състоянието й и я бе излекувал за нула време. Разбира се, историята не беше забавна, а мрачна и трагична — точно каквато беше необходима, за да го прослави — и изпъстрена с хумор и веселие.
Той не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си както обикновено, защото мислите му непрекъснато се насочваха към Малибу. След като изчисли времето, което щеше да бъде необходимо на Ерик да посети склада и да отиде до къщата на семейство Ламптън, Ариман реши, че първият куршум ще бъде изстрелян около един без петнайсет или един.
Разсейваха го и мислите за обсебената от Киану Рийвс. Тя още не се беше обадила. Но докторът не се притесняваше, защото жената скоро щеше да позвъни. Малцина бяха по-надеждни от страдащите от обсебване и фобии.
Беретата беше в десния ъгъл на бюрото, на достъпно място.
Ариман не смяташе, че обсебената от Киану Рийвс ще се спусне от покрива, ще разбие прозореца и ще започне да стреля с автоматично оръжие и да хвърля гранати, но и не я подценяваше. С течение на годините най-коравите жени, които бе срещал, бяха облечени в стилни, но консервативни костюми на „Сейнт Джон“ и с обувки „Ферагамо“. Много от тях бяха съпруги на отдавна женени, по-възрастни шефове на киноиндустрии или влиятелни мъже и бяха готови да те схрускат на закуска.
Ариман си бе поръчал обяд от магазина за деликатеси, където вярваха в консумацията на майонеза, масло и животинска мазнина, и беше доволен и се хранеше с удоволствие. Синьото пликче беше до чинията му. Психиатърът не се гнусеше от съдържанието му, защото това беше радостно напомняне за състоянието, в което полицаите щяха да намерят трупа на Дерек Ламптън.
В един и петнайсет Ариман приключи с обяда и разчисти бюрото си от чиниите и опаковките, но не се върна към анекдота в книгата си.
Той съжаляваше, че няма да види с очите си унижението на Ламптън и ако жълтата преса не си свършеше добре работата, Ариман нямаше да види дори задоволително ясна снимка. В „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ не публикуваха фотографии на отрязани отгоре черепи, пълни с изпражнения.
За щастие докторът имаше богато въображение и си представяше образни и забавни картини.
В един и трийсет той реши, че Ерик Джагър е свършил със стрелбата и е зает с аматьорската краниотомия. Затвореше ли очи, Ариман чуваше ритмичното стържене на скалпела. Като се има предвид твърдоглавието на Ламптън, резервният скалпел беше мъдро решение. Ако семейство Ламптън нямаха куче, психиатърът се надяваше, че Ерик е закусил обилно.
Най-много от всичко Ариман съжаляваше, че не можа да разиграе първоначалния план, в който Дъсти, Скийт и Марти щяха да изтезават и убият Клодет и двамата Дерек. Преди да се самоубият, Дъсти, Скийт и Марти щяха да напишат дълги и пространни признания, обвиняващи Дерек Старши и съпругата му в ужасяващо физическо малтретиране на Скийт и Дъсти, когато са били деца, и в многократно изнасилване на Марти и Сюзан Джагър, упоени с рохипнол. Психиатърът дори можеше да включи Сюзан в екипа убийци, ако не беше инцидентът с видеокамерата. Убийствата щяха да бъдат седем — достатъчно кръвопролитие, необходимо за да привлече вниманието на националните медии.
Но макар че играта нямаше да е толкова забавна, Ариман изпитваше удоволствие от победата. Тъй като нямаше начин да вземе мозъка на Дерек Ламптън, той вероятно щеше да запечата във вакуум синьото пликче като символичен трофей.
Макар че мисловният процес на Скийт се бе прояснил през трите дни без употреба на наркотици, умът му още не беше остър като бръснач. За щастие той съзнаваше това и докато караше към Нюпорт Бийч, внимателно обмисляше всяка стъпка на атаката си срещу Ариман.
Скийт беше силно развълнуван и често избухваше в сълзи, дори ридаеше. Шофирането със замъглено зрение беше опасно, защото пътят беше хлъзгав, а движението — натоварено. Освен това преди няколко години бяха отнели шофьорската му книжка.
Гърдите го боляха от четирите куршума в кевларената жилетка. Стомахът му се свиваше от стрес и страх. Имаше мигрена, каквато винаги получаваше, като видеше майка си, независимо дали по време на посещението му застрелваха някого с арбалет или не.
Но най-много от всичко го болеше сърцето. Къщата на Дъсти и Марти бе изгоряла и Скийт имаше чувството, че собственият му дом е сринат до основи. Марти и Дъсти бяха най-добрите хора на света. Те не заслужаваха такива неприятности. Пък и Сюзан беше мъртва. И Ерик. И всички живееха в страх.
Главата го заболя още по-силно, когато се замисли как собствената му красива майка е искала да го задуши с възглавница, когато е бил бебе. Тя дори не отрече, че е възнамерявала да го убие. Скийт съзнаваше, че е провалил живота си. Но сега му се струваше, че майка му е знаела това и се е опитала да го предотврати, като го удуши още като невръстно дете, докато е спял в креватчето.
Скийт не искаше да се проваля, а да постъпи правилно и да накара брат си Дъсти да се гордее с него, но винаги бе губил посоката в живота, без да го съзнава. Той знаеше, че е причинил на Дъсти много главоболия и неприятности и се почувства още по-зле.
Малко преди три следобед, без да е обмислил внимателно
— Аз съм пълен провал — каза той.
Шансовете му да екзекутира копелето бяха твърде незначителни, за да ги пресмята.
Но Скийт имаше едно предимство. Ако успееше да застреля психиатъра, той вероятно нямаше да отиде в затвора до края на живота си. Като се има предвид колоритния му списък от рехабилитации, психиатрични оценки и историята на патологичната му мекушавост, а не насилие, Скийт сигурно щеше да бъде изпратен в клиника за душевно болни, откъдето имаше надежда да го пуснат някой ден. Ако след още петнайсет години на масирана медикаментозна терапия от него останеше нещо.
Той затъкна картечния пистолет в колана си, скри го под широкия пуловери слезе от колата, като не
