— Точно така. Заведох го в клиника „Света Дева Мария, ритач на задници“.
— Би трябвало да има такова място.
— Сигурен съм, че ако Праволинейните поемат контрола върху църквата, във всеки град ще има такава клиника. Слушай, Нед, ще оставиш ли Чешита да работи сам, за да направиш нещо за мен?
— Разбира се. Чешита не е самопогубващ се наркоман. Мога да разчитам на него.
— Виждал ли си напоследък Снежния човек?
— Ако каже, че го е видял, ще му повярвам.
— И аз — призна Дъсти, после каза на Нед какво иска от него и двамата се споразумяха кога и къде да се срещнат.
Дъсти приключи разговора, закачи телефона на колана си и погледна часовника си. Беше почти три.
Той седна, втренчи се в пода от черен гранит и се замисли толкова съсредоточено, че когато ключалката на вратата на кабинета на Ариман изщрака, трепна, но не скочи.
Марти излезе първа. Усмихваше се. Доктор Ариман вървеше след нея и също се усмихваше. Дъсти изпита облекчение, като го видя, защото психиатърът излъчваше компетентност, състрадание и увереност.
— Сеансът мина отлично — увери го психиатърът. — Вече имаме напредък. Мисля, че Марти ще реагира блестящо на терапията.
— Слава Богу — рече Дъсти и взе от закачалката якето й.
— Не твърдя, че не ни предстоят трудности — предупреди ги Ариман. — Вероятно ще има още по-лоши пристъпи на паника, отколкото до настоящия момент. В края на краищата тази фобия е рядко срещана и предизвикателна. Но съм абсолютно убеден, че в дългосрочен план Марти ще се излекува.
— В дългосрочен план? — учуди се Дъсти, но не разтревожено, защото никой не беше в състояние да се тревожи в присъствието на доктор Ариман.
— Не повече от няколко месеца. Вероятно дори по-бързо. Фобиите имат невидими часовници, които не можем да коригираме. Но имаме всички основания да бъдем оптимисти. На този етап няма дори да предпиша медикаментозно лечение. В продължение на седмица-две сеансите ще бъдат достатъчни, а после ще видим какво ще правим.
Дъсти едва не спомена за валиума, който доктор Клостърман бе препоръчал, но Марти го изпревари.
— Чувствам се добре, миличък. Наистина. Много по-добре.
— В петък сутринта. Десет часа — напомни им доктор Ариман.
— Ще бъдем тук — увери го Дъсти.
— Сигурен съм, че ще дойдете — усмихна се психиатърът.
Ариман се върна в кабинета си и когато затвори вратата, в чакалнята сякаш нахлу хлад.
— Той наистина е страхотен психиатър — рече Марти.
— Доктор Ариман е отдаден на пациентите си — усмихна се Дъсти, макар да се запита откъде знае, че Ариман е отдаден на нещо друго, освен на хонорарите си.
Марти облече якето си и отвори вратата към коридора на четиринайсетия етаж.
— Той ще прогони страховете ми. Чувствам се добре с него. Вярвам му.
— Кой употребява израза „до настоящия момент“? — неочаквано попита Дъсти, когато се качиха в асансьора.
— Какво искаш да кажеш?
— Доктор Ариман го употреби.
— Така ли? Но какво странно има в това?
— Колко често чуваш този израз? Имам предвид извън адвокатските кантори и съдебните зали.
— За какво намекваш?
— Не знам — намръщи се Дъсти. — Но изразът е високопарен. Не се употребява често в ежедневието.
— Ами.
— Да — възрази Дъсти. — Това е нещо, което би казал баща ми. Или бащата на Скийт. Или някой от другите две елитарни копелета, съпрузите на майка ми.
— Бръщолевиш несвързано, както си правил много пъти до настоящия момент. Какво искаш да кажеш?
— Не знам — въздъхна той.
Докато прекосяваха фоайето, Дъсти имаше чувството, че поема чист въздух след дълбоководно гмуркане или се приспособява, след като седмица е живял в космическа совалка. Или се събужда.
Марти го хвана за ръката и той каза:
— Съжалявам, миличка. Чувствам се… някак странно.
— Всичко е наред. Беше странен и когато се омъжих за теб.
51.
За разлика от офиса на доктор Ариман на четиринайсетия етаж паркингът не предлагаше гледка към Тихия океан. Дъсти не виждаше дали океанът е тъмен.
Небето беше мрачно, но не бе надвиснало като преди и Дъсти вече не съзираше руини от предстоящ катаклизъм.
Лекият ветрец се усили и разнесе сухите листа и боклуците по настилката.
Марти седна в колата и почувства леко напрежение, но съвсем не толкова силно като сутринта. Тя бръкна в жабката, извади пакетче шоколадови бонбони и с облекчение започна да ги дъвче. Явно не се притесняваше, че ще повръща неконтролируемо, ако по-късно я обземе пристъп на паника.
Дъсти отказа да си вземе бонбон, извади книгата от джоба на якето си и попита:
— От къде я взе?
Тя погледна романа и сви рамене:
— Взех го от някъде.
— Купи ли го?
— В книжарницата не дават безплатно.
— От коя книжарница?
— Защо питаш? — намръщи се Марти.
— Ще ти обясня. Но първо трябва да знам откъде взе тази книга.
Тя се втренчи в романа. На лицето й се изписа озадаченост.
— Не знам.
— Но ти не купуваш стотици книги всяка седмица от различни книжарници — нетърпеливо каза Дъсти.
— Да, но никога не съм твърдяла, че имам твоята памет.
— Сигурно не съм бил с теб.
Марти остави бонбоните и взе книгата. Не я отвори, нито я прелисти, а я хвана с двете си ръце и се вторачи в заглавието.
— По-добре да се върна в болницата и да поискам да ми направят изследване за болестта на Алцхаймер — каза тя, върна на Дъсти романа и отново взе шоколадовите бонбони.
— Може би е подарък — предположи той.
— От кого?
— Точно това питам.
— Не, не е подарък. Щях да си спомням.
— Защо не я отвори?
— Защо? Там няма нищо, което да ми каже откъде съм я взела. Нервен си. Вземи си бонбон.
— Не, благодаря. Марти, знаеш ли за какво се разказва в този роман?
— Разбира се. Много е вълнуващ.
