Фалшива памет

— Каквото и да мислиш, тя е сочно парче.

Очите на Дъсти бяха сиви, но със сини точици, които ги правеха неповторими. Когато беше момче, Ариман колекционираше пъстри топчета и имаше три подобни, но не толкова лъскави като очите на Дъсти. Марти смяташе очите на съпруга си за изключително красиви. Ето защо, психиатърът изпита огромно удоволствие, като й внуши убеждението, че автофобията ще започне да я завладява наистина, когато си представи, че забива ключ в любимите очи.

— Не искам повече кратки отговори по този въпрос — каза Ариман. — Хайде да правим истинско обсъждане за сочността на съпругата ти.

Погледът на Дъсти бе фокусиран не върху Ариман, а в някаква точка във въздуха между двамата.

— Гроздето е сочно. Ягодите. Портокалите. Хубавите свински пържоли са сочни. Но думата не е… адекватно описателна за човек.

Ариман се усмихна доволно.

— Не е адекватно описателна, така ли? Внимавай, бояджия. Гените ти прозират. Ами ако съм канибал?

В състоянието, в което се намираше Дъсти не можеше да отговаря на въпроси по никакъв друг начин, освен с искане за повече информация.

— Канибал ли си?

— Ако бях канибал, щях да съм адекватно описателен, когато наричам съпругата ти сочна. Осветли ме с мнението си по този въпрос, господин Дъстин Пен Роудс.

Монотонният глас на Дъсти остана непроменен, но сега звучеше сухо и педантично, което достави удоволствие на психиатъра.

— От гледна точка на канибала думата е адекватна.

— Боя се, че под цялата ти работническа земност се спотайва професор.

Дъсти не каза нищо, но очите му потрепнаха, сякаш спеше и сънуваше.

— Е, макар да не съм канибал — продължи Ариман, — мисля, че съпругата ти е сочна. Всъщност отсега нататък ще я наричам моята малка сочна свинска пържола.

Психиатърът приключи сеанса с обичайните инструкции Дъсти да не запазва съзнателен и достъпен подсъзнателен спомен за разговора им, после каза:

— Сега ще се върнеш в чакалнята, Дъсти. Вземи книгата, която четеше и седни на стола. Намери мястото в текста, докъдето беше стигнал, когато те прекъснаха. Сетне ще напуснеш параклиса в съзнанието си, където се намираш в момента. Щом затвориш вратата на параклиса, всички спомени от мига, в който излязох от кабинета и ти чу изщракването на ключалката, до мига, когато се събудиш, ще бъдат заличени. И продължи да четеш.

— Разбирам.

— Приятен ден, Дъсти.

— Благодаря.

— Моля.

Дъсти стана от креслото и прекоси кабинета, без да погледне нито веднъж съпругата си.

Той излезе, а Ариман се приближи до Марти и се втренчи в нея. Тя наистина беше сочна.

Психиатърът коленичи, целуна затворените й очи и реч:

— Моята свинска пържолка. — Това, разбира се, нямаше ефект, но разсмя доктора. — Принцесо.

Марти се събуди, но още беше в параклиса в подсъзнанието си.

Ариман я инструктира отново да седне на креслото.

— Марти, до края на деня и вечерта ще се чувстваш по-спокойна, отколкото през последните двайсет и четири часа. Автофобията ти не е изчезнала, но малко те е отпуснала. Известно време ще бъдеш притеснена само от леко безпокойство, чувство за уязвимост и кратки пристъпи на страх, на всеки час, с продължителност една-две минути. Но по-късно… около девет вечерта, ще изпаднеш в най-силния пристъп на паника досега. Ще започне по обичайния начин и ще се засили като преди, но изведнъж в съзнанието ти ще преминат образите на мъртвите и изчезнали хора, чиито снимки разгледахме заедно и противно на логиката, ще останеш с убеждението, че лично ти си виновна за случилото се с тях и си ги измъчвала, убила и разчленила със собствените си ръце. Кажи ми, разбираш ли какво ти говоря?

— Със собствените си ръце.

— Оставям на теб детайлите на великия миг. Ти притежаваш необходимите качества за това.

— Разбирам.

Горещи очи. Вкусни, парещи устни. Сочна пържола.

Хайку с кулинарна метафора. Японските майстори едва ли биха одобрили такова нещо, но макар да уважаваше взискателната, общоприета структура на хайку, Ариман беше достатъчно свободолюбив, за да измисля собствени правила от време на време.

* * *

Дъсти четеше за доктор Йен Ло и екипа от фанатизирани комунисти, специалисти по контролиране на съзнанието, които прецакваха мозъците на нищо неподозиращи американски войници, когато неочаквано възкликна: „Какво е това, по дяволите?“, имайки предвид книгата, която държеше в ръцете си.

Той едва не хвърли „Кандидатът от Манджурия“, но се въздържа и я остави на масичката до стола си.

После скочи и се втренчи в проклетата книга. Накрая откъсна очи от романа и погледна към вратата на кабинета на доктор Ариман. Дъсти ясно си спомняше, че ключалката изщрака. Той изведнъж изпита объркване, тревога, срам и усещане за опасност, досущ електрически ток. „Не трябва да те хващат, че четеш това нещо!“ Дъсти инстинктивно я бе хвърлил на масата, тъй като лъскавата й корица беше хлъзгава, книгата се плъзна и падна на пода. Ключалката бе изщракала и той се изправи…

А после романът отново беше в ръката му и той седеше на стола и четеше, сякаш не го бе оставял.

Магия ли беше това?

Колебаейки се, Дъсти протегна ръка, взе книгата, огледа я изумено, сетне прелисти с палец страниците.

Знакът му напомни шумолене на колода карти. Тази мисъл предизвика асоциации с американския войник с промит мозък в романа. Човекът беше програмиран да стане убиец и бе активиран, щом му дадяха колода карти и го попитаха: „Защо не убиеш времето си с един пасианс?“ За да въздейства, въпросът трябваше да бъде формулиран точно по този начин. И после войникът започваше да реди пасианс, докато извадеше от колодата дама каро. Тогава подсъзнанието му ставаше достъпно за човека, който го контролираше и войникът беше готов да приема инструкциите му.

Дъсти замислено продължи да прелиства страниците и седна.

Онова, което ставаше тук, не беше магия, а още един пропуск във времето.

Но каква логика имаше в това?

Никаква.

Заредено с инстинктивна енергия, съзнанието му се изпълваше с въпроси. Дъсти не можеше да се съсредоточи върху романа. Той се приближи до закачалката и пъхна книгата в джоба на якето си, а от другия извади клетъчния телефон.

Дъсти стигна до извода, че програмиран човек с промит мозък може да бъде активиран вместо с въпроса „Защо не убиеш времето с един пасианс?“, с име. Доктор Йен Ло.

И достъпът до подсъзнанието може да се осъществи не само с дама каро, а със стихче. Хайку.

Крачейки напред-назад, Дъсти се обади на Нед Мадъруел.

Нед отговори на третото позвъняване. Той още беше в къщата на семейство Соренсън.

— Днес не можахме да боядисваме, защото е влажно от дъжда, но свършихме много подготвителна работа. По дяволите, Чешита и аз свършихме повече работа днес, отколкото за два дни, когато с нас се мотаеше онова малко, безнадеждно, дрогирано лайно.

— Скийт е добре — рече Дъсти. — Благодаря ти, че попита как е.

— Надявам се, че там, където си го завел, денонощно ритат мършавия му задник.