изкуството на формата ти — умът и сърцето — се равнява на вълнението от функциите ти. А сега, искам да бъдеш спокойна, безпристрастна, наблюдателна и послушна.
— Разбирам.
Ариман отново отвори учебника.
Под ръководството на психиатъра Марти изучи снимката, направена на местопрестъплението на разчлененото четиринайсетгодишно момиче, чиито части на тялото бяха наредени с творческо въображение. Ариман я инструктира да си представи как би се почувствала, ако извърши такава жестокост. За да бъде убедителен, той използва познанията си по медицина, личния си опит и въображението си и й помогна да възприеме детайлите в цветовете, структурата и зловонието.
Психиатърът й показа други снимки на трупове — запазени или в различни фази на разложение.
Марти гледаше и мигаше.
Накрая Ариман сложи на лавиците двете тежки книги.
Той бе прекарал с Марти петнайсет минути повече, но бе изпитал огромно удоволствие от изясняването на оценката й за смъртта. Понякога психиатърът мислеше, че би станал превъзходен учител. Ариман знаеше, че работата с деца много би му допаднала.
Той инструктира Марти да легне по гръб на дивана и да затвори очи.
— Сега ще доведа Дъсти, но ти няма да чуеш нито дума от разговора ни. Ще отвориш очи, когато ти кажа. Сега ще се пренесеш на тихо и тъмно място, ще заспиш и ще се събудиш отново в параклиса в подсъзнанието ти, едва когато те целуна по очите и те нарека „принцесо“.
Психиатърът изчака една минута, сетне премери пулса на лявата й китка. Бавен и равномерен. Петдесет и два удара в минута.
После Ариман отиде при господин Роудс, бояджията, незавършил колеж, килерния интелектуалец, който скоро щеше да стане нищо неподозиращ инструмент на отмъщение и да се прочуе из цялата страна.
В романа се разказваше за промиване на мозъци. Дъсти осъзна това, когато прочете страница-две след появата на името доктор Йен Ло.
Откритието го притесни и той измърмори:
— Мамка му.
Дъсти бе търсил доказателства за членство в секта в апартамента на Скийт, но не намери трактати, памфлети, култови одежди или икони. Нито затворени в клетки деца, очакващи да бъдат принесени в жертва. И сега, когато
Дъсти не вярваше в случайности. Животът представляваше гоблен от схеми, които се виждаха, ако се вгледаш внимателно. Марти не носеше
Той се чу, че издава някакви звуци, сякаш имитира бухал, и млъкна. Дъсти осъзна, че знае твърде малко, за да отговори на въпроса си.
Действието в книгата се развиваше в периода след Корейската война. Доктор Йен Ло бе промил мозъците на неколцина американски войници, превръщайки единия в робот убиец, съвсем неподозиращ какво са му направили. След завръщането си в родината войникът бе обявен за герой. Животът му отново щеше да бъде нормален, докато активиран от игра на обикновен пасианс и после инструктиран, той щеше да се превърне в послушен убиец.
Но Корейската война бе свършила през 1953 година, а романът бе публикуван през 1959-а — много преди Дъсти да се роди. Нито младият войник, нито доктор Йен Ло бяха реално съществуващи хора. Нямаше очевидна причина за наличието на връзка между книгата и Дъсти, Марти, Скийт и правилата на хайку.
Той продължи да чете, търсейки прозрение.
След като прелисти още няколко страници, Дъсти чу, че ключалката на вратата на кабинета на доктор Ариман изщрака. Той изведнъж реши, че никой не трябва да го вижда да чете романа. Дъсти изпита необяснимо нервно напрежение и когато вратата се отвори, разтревожено хвърли книгата, сякаш щяха да го хванат да чете порнографска литература или по-лошо, някой от многобройните, бомбастични томове на баща му или на втория му баща.
Романът се плъзна по масичката до стола му и падна на пода. Ариман излезе от кабинета си. Дъсти се изчерви, стана и попита:
— Докторе… Марти… Как мина…
— Вайъла Нарвили — каза психиатърът.
— Слушам.
50.
Ариман заведе Дъсти до креслото, където преди това бе седяла Марти. Тя спеше на дивана и Дъсти не я погледна.
Психиатърът се настани срещу него и за миг се втренчи в обекта си. Дъсти Роудс имаше леко пасивно изражение, но мигновено реагира на гласа на Ариман.
Дъсти бе сравнително нова придобивка в колекцията на психиатъра. Ариман го контролираше от около два месеца.
Изпълнявайки инструкциите на доктора, Марти три пъти бе дала на съпруга си педантично комбинираната доза от опиати — рохипнол, фенцислидин, валиум и вещество, известно само на малцина познавачи като Санта Фе+46 — и Дъсти бе докаран до състояние, позволяващо да бъде лесно програмиран. Той винаги ядеше десерт на вечеря и първата доза бе сложена в парче пай с фъстъци, две нощи по- късно — в купа крем, поръсен с кокосов орех — и третата, след още три нощи — в сладолед с шоколад, череши, бадеми и парченца фурми.
Човекът знаеше как да се храни. Що се отнася до кулинарните предпочитания, Ариман чувстваше известна близост с него.
Програмирането бе извършено в спалнята на семейство Роудс. Дъсти лежеше на леглото, а Марти седеше с кръстосани крака на овчата кожа в ъгъла. Лампионът служеше за статив на система за интравенозно поддържане на живота. Всичко мина добре.
Кучето искаше да създаде проблем, но беше толкова мило и послушно, че само ръмжеше и се мръщеше. Те го затвориха в кабинета на Марти.
— Сеансът няма да продължи дълго, но инструкциите ми днес са много важни — започна Ариман.
— Да — отговори Дъсти.
— Марти ще дойде отново тук в петък и ти ще уредиш нещата така, че да можеш да я доведеш. Кажи ми дали разбираш.
— Да. Разбирам.
— Вчера ме изненада с героичното си изпълнение в къщата на семейство Соренсън. Това не влизаше в плана ми. В бъдеще, ако присъстваш на опит за самоубийство на брат ти Скийт, няма да се намесваш. Може да положиш известни усилия да го разубедиш, но няма да правиш нищо друго, освен да говориш и накрая ще позволиш на Скийт да се самоунищожи. Кажи ми дали разбираш.
— Да.
Ариман винаги намираше време за развлечения, дори когато графикът му беше претоварен, затова погледна Марти и после пак насочи вниманието си към Дъсти.
— Съпругата ти е много сочна, не мислиш ли?
— Не мисля ли?
