— Определяне на скритата причина за всяка фобия често е най-трудната част от терапията. Ако автофобията ти се корени във вината към Сюзан, тогава ще сме прескочили година на анализиране. И още по-добре ще бъде, ако си развила симпатикова фобия.
— Като съпрузите, на които сутрин им се гади, когато съпругите им са бременни? — попита Марти.
— Точно така. Симпатиковата фобия се лекува много по-лесно отколкото състояние с по-дълбоки причини като на Сюзан. Гарантирам, че няма да ме посещаваш дълго.
— Колко ще продължи терапията?
— От един до три месеца. Трябва да разбереш, че няма начин периодът да се фиксира. Всичко зависи от… теб и мен.
Дъсти изпита още по-голямо облекчение и се облегна назад. Един месец, дори три, не беше толкова дълго време. Особено ако Марти бележеше стабилен напредък. Щяха да издържат.
Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Той щеше да прогони страховете на Марти.
— Готова съм да започнем — заяви Марти. — Сутринта ходих при нашия интернист…
— И какво е мнението му? — заинтересува се Ариман.
— Той мисли, че трябва да предприемем необходимите стъпки, за да изключим тумор в мозъка, но по всяка вероятност проблемът ще се реши с терапия, а не с лекарства.
— Струва ми се, че е добър и задълбочен лекар.
— В болницата ми направиха изследвания — всичко, което той поиска. Но сега… мисля, че тук ще получа помощ.
— Тогава да започваме — весело и бодро каза доктор Ариман. Ентусиазмът му беше насърчителен, защото, изглежда, представляваше израз на всеотдайност към работата и доверие в уменията му.
Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.
— Господин Роудс — рече психиатърът, — традиционната терапия, разбира се, е процес, който изисква конфиденциалност за пациента. Затова ще ви помоля до края на сеанса да чакате в съседното помещение.
Дъсти погледна Марти, която му се усмихна и кимна.
Това място беше безопасно. Тук с Марти всичко щеше да бъда наред.
— Разбира се — каза Дъсти и стана от стола.
Марти му даде коженото си яке и той го преметна на рамото си.
— Оттук, господин Роудс — каза Ариман, прекоси кабинета и се насочи към вратата на чакалнята.
Облаците над Тихия океан се бяха сгъстили. Вълните бяха тъмнолилави и изглеждаха по-многобройни отпреди. Големи пространства вода бяха черни.
Краткият пристъп на безпокойство изчезна, когато Дъсти отмести поглед от огромния прозорец и последва Ариман.
Вратата между облицования с махагон кабинет и вътрешната чакалня беше изненадващо масивна и тихо изскърца, сякаш в помещението имаше вакуум, който бе нарушен.
Дъсти предположи, че такава врата е необходима, за да не може никой да подслушва пациентите. Вътрешният пласт несъмнено беше от звукоизолационен материал.
Светложълтите стени и подът от черен гранит във вътрешната чакалня бяха същите като онези във фоайето в главния вход на офиса.
— Желаете ли Дженифър да ви донесе кафе, кока-кола или студена вода? — попита Ариман.
— Не, благодаря — отговори Дъсти.
— Списанията на масата са нови. Това е може би единственият лекарски кабинет, който не е гробище за броеве от минали десетилетия.
— Мислите за всичко.
Психиатърът сложи ръка на рамото му.
— Тя ще се оправи, господин Роудс.
— Да, Марти не се предава лесно.
— Вярвайте.
— Вярвам.
Ариман се върна при Марти.
Вратата се затвори и автоматично се заключи. От външната страна нямаше дръжка.
48.
Черни къдрици. Искрящи сини очи. Светлина в мрака.
Психиатърът остана доволен от стихчето хайку, което измисли, докато се връщаше в кабинета си, и се настани на креслото срещу Марти.
Без да пророни дума, той се втренчи в лицето й, изучавайки чертите й, и се запита дали продължителното му мълчание ще я накара да се почувства неудобно.
Тя чакаше невъзмутимо и очевидно смяташе, че изучаването има клинична цел, която Ариман ще й обясни в подходящ момент.
Както и със Сюзан Джагър, доктор Ариман вече бе внушил на Марти и Дъсти Роудс убедеността да се чувстват напълно спокойни в кабинета му. И да изпитват облекчение, когато го видят.
Той бе втълпил в съзнанието им пет мисли.
Той много се забавлява, докато ги наблюдаваше как се усмихват и кимат, макар че сигурно се питаха как така безпокойството им изведнъж изчезна. И колко забавно беше някой мъж с такава благодарност да ти повери съпругата си, когато намерението ти да я унижиш, посрамиш, опозориш и накрая да я унищожиш.
След неочакваната пауза, предизвикана от самоубийството на Сюзан, играта започна отново.
— Марти? — попита Ариман.
— Да, докторе.
— Реймънд Шоу.
Държанието й мигновено се промени. Тя се скова и изправи рамене. Красивата й усмивка замръзна на устните и помръкна.
— Слушам.
След като я активира, психиатърът я въведе в сложна програма, която беше кратко и ясно закодирана в предназначеното за нея стихче хайку.
— Западен вятър…
— Ти си западът и вятърът — покорно каза Марти.
— Сухи листа събира…
— Листата са инструкциите ти.
— На изток вее.
— Изтокът съм аз.
Сега всички инструкции, които Ариман й дадеше, щяха да се съберат като есенни листа, за да подхранят тъмните дълбини на подсъзнанието й.
Докато държеше черното кожено яке на Марти, Дъсти усети книгата с меки корици в десния джоб. Това беше романът, който през последните четири-пет месеца тя носеше, докато придружаваше Сюзан.
Макар Марти да твърдеше, че сюжетът е увлекателен, книгата изглеждаше недокосната. Дъсти прелисти страниците, които бяха чисти, неотваряни и залепнали една за друга, сякаш се разделяха за пръв път, откакто бяха подвързани.
Той си спомни как Марти бе говорила за романа с неясния език на гимназистка, която рецитира запаметена рецензия, без да си е направила труда да прочете изучаваното произведение. Изведнъж в Дъсти
