от Марти. Във вените й бяха забити иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. На лицето й имаше компрес, напоен с кръв. Виждаше се само едното й око — сиво-зелено и изцъклено от шок.
Дъсти отмести поглед от нея. Имаше чувството, че е нарушил правото на лична неприкосновеност на непознатата. Той стисна ръката на Марти, изпитвайки суеверна убеденост, че изцъкления поглед на жената носи лош късмет.
В паметта му се появи неразгадаемата усмивка на Клостърман.
45.
Психиатърът се събуди късно. Беше освежен и с нетърпение очакваше този ден.
Той отиде в гимнастическия салон в дома си и започна да вдига тежести. Сетне половин час въртя педалите на стационарния велосипед.
Ариман правеше гимнастика само три пъти седмично, но бе запазил добрата си физическа форма от преди двайсет години. Не беше натрупал тлъстини и тялото му беше атлетично, каквото жените харесваха. Той се надяваше на генетичното си наследство и на факта, че е достатъчно разумен, за да не допусне стресът да се натрупа.
На сребърния поднос имаше гарафа с прясно изцеден портокалов сок, охладен в кофичка с лед, два кроасана с шоколад, купа с ягоди с кафява захар и сметана, кифличка с бадеми, парче кейк с кокосови орехи и мармалад от лимони и препечени орехови ядки, поръсени със захар и канела.
Макар да беше на четирийсет и осем, психиатърът можеше да се похвали с метаболизма на десетгодишно момче, което взима метамфетамини.
Ариман започна да се храни на бюрото, където преди няколко часа бе наблюдавал очите, извадени от трупа на баща му.
Понякога психиатърът включваше телевизора, за да види новините, но никой водещ не притежаваше интригуващите очи на Джош Ариман, който бе починал преди двайсет години.
Марк Ариман се бе дипломирал и бе започнал частна практика като психиатър, когато беше едва на двайсет и няколко години. Но макар че учението му се отдаваше лесно, практиката му не вървеше, въпреки връзките на баща му в Холивуд. Макар че елитът на филмовия бизнес шумно заявяваше егалитаризма си, мнозина имаха предразсъдъци срещу младите психиатри и не бяха готови да се подложат на терапия в ръцете на двайсет и няколко годишен човек. Пък и Марк Ариман изглеждаше много по-млад и можеше да мине за осемнайсетгодишен. Но в света на киноиндустрията, където повечето хора имаха нещо наум, Ариман бе осъзнал, че е жертва на такова лицемерие.
Баща му продължи да му оказва финансова подкрепа, но Марк приемаше с все по-нарастващо нежелание щедростта му. Чувстваше се страшно неудобно да е зависим на двайсет и осем години, особено като имаше предвид значителните си академични постижения. Освен това колкото и широка да беше кесията на Джош, месечната издръжка не беше достатъчна за Марк, за да живее в стила, който желае, нито да финансира научноизследователската си работа.
Марк беше единствено дете и наследник. Той уби баща си с огромна доза свръхбързо действащ тиобарбитал, комбиниран с паралдехид, инжектиран в две вкусни шоколадови петифури, към които възрастния мъж имаше слабост. Преди да запали къщата, за да изгори тялото му, Марк извърши частична дисекция на лицето на баща си, търсейки източника на сълзите му.
Джош Ариман беше преуспяващ писател, режисьор и продуцент, чиито произведения варираха от елементарни любовни истории до патриотични разкази за проявена смелост под обстрел. Колкото и разнообразни да бяха, филмите му имаха едно общо нещо — зрителите в целия свят плачеха, когато ги гледаха. Някои критици ги определяха като сантиментална помия, но публиката пълнеше киносалоните и преди преждевременната си смърт на петдесет и една години, татко получи две награди „Оскар“ — едната за режисура, а другата — за сценарий.
Филмите му се харесваха, защото чувствата в тях бяха искрени. Макар да притежаваше необходимата безскрупулност и лицемерие, за да пожъне успех в Холивуд, татко имаше и чувствителна душа и толкова нежно сърце, че беше един от шампионите по проливане на сълзи. Той плачеше на погребения, дори когато покойникът беше човек, за чиято смърт често и пламенно се бе молил. Джош безсрамно плачеше и на сватби, годишнини, разводи, рождени дни, политически събирания, борба с петли, в Деня на благодарността, на Бъдни вечер, на Коледа, на Четвърти юли и най-много и горчиво — на годишнина от смъртта на майка си, когато си я спомнеше.
Джош знаеше всички тайни на сълзите. Както и как да ги изтръгне и от мили бабички, и от изнудвачи. Как да трогне красивите жени. И как да използва сълзите, за да се пречисти от тъгата, болката, разочарованието и стреса. Дори миговете му на радост бяха по-изискани и изтънчени с привкуса на сълзите.
Благодарение на превъзходното си медицинско образование, Марк Ариман знаеше точно как се произвеждат сълзите, къде се складират и откъде се изливат от човешкото тяло. Но въпреки това очакваше да научи нещо повече от дисекцията на слъзния апарат на баща си.
Но остана разочарован. След като отряза клепачите на татко и внимателно извади очите, той видя слъзните жлези точно там, където знаеше, че ще бъдат — в очната кухина. Слъзните канали и слъзните торбички имаха нормални размери, форма и устройство. В тях нямаше нищо забележително.
Слъзният апарат беше мъничък, съставен от изключително фина тъкан и увреден от частичната аутопсия, и Марк Ариман не можа да го запази. Той съхрани само очите, но въпреки старателните му усилия — фиксаж, вакуум и редовна поддръжка, не можа изцяло да предотврати постепенното им разлагане.
Скоро след смъртта на баща си той занесе очите в Санта Фе, Ню Мексико, където смяташе да направи самостоятелна кариера, без да живее в сянката на великия режисьор. И там, в пустинята, Марк Ариман постигна първите си успехи и откри тайната си страст към игрите на контрол.
Той носеше очите навсякъде, където отидеше — Санта Фе, Скотсдейл, Аризона и Нюпорт Бийч. И лека- полека, с течение на времето и благодарение на многобройните си постижения, Марк Ариман завинаги се откъсна от сянката на баща си и се почувства у дома.
Той блъсна с коляно крака на бюрото. Очите бавно се завъртяха във формалдехида и сякаш проследиха пътя на последния печен орех до устата му.
Психиатърът остави на бюрото мръсните чинии, но прибра буркана с очите в сейфа.
Той си сложи сив вълнен костюм от „Вестимента“, ушита по поръчка бяла риза и копринена вратовръзка на фигури. Марк Ариман се бе научил да цени костюмите от усета на баща си към драмите.
Беше почти обяд. Психиатърът искаше да влезе в кабинета си два часа преди Дъсти и Марти Роудс, да преговори стратегическите си ходове и да реши как е най-добре да пристъпи към следващото ниво на играта.
Той се качи в асансьора и спускайки се към гаража, мимолетно помисли за Сюзан Джагър. Но тя вече беше минало и лицето, което най-лесно се появяваше в съзнанието му, беше на Марти.
Марк Ариман никога нямаше да може да изтръгне сълзи от тълпи хора, както бе правил баща му. Но психиатърът изпитваше удоволствие и от сълзите на един-единствен човек. За това се изискваше внушителен интелект, умения и хитрост. И въображение. Никоя форма на развлечение не беше по-лесно постижима от друга.
Вратите на асансьора се отвориха и Марк Ариман се запита дали слъзните торбички на Марти са по- обемисти от онези на баща му.
46.
Марти беше прегледана на скенер и на магнитен резонанс и й направиха рентгенови снимки и електрокардиограма. Оставаше само да се изпишка в пластмасова чашка и после можеше да си тръгне. Благодарение на валиума тя вече беше достатъчно спокойна, за да рискува да влезе сама в тоалетната.
Но Марти още не беше на себе си. Хапчето не премахна необяснимото й безпокойство, а само го притъпи.
