Измъчвана от странното си неразположение, Марти не бе намерила удобна възможност, за да каже на Дъсти за невероятното твърдение на Сюзан, че е жертва на среднощен гост, който идва и си отива, когато пожелае и не й оставя спомени за посещенията си.
Но и сега моментът не беше подходящ. Марти бе постигнала деликатно равновесие и се страхуваше, че ако преразкаже емоционалния си разговор със Сюзан, отново ще се почувства зле. Пък и само след няколко минути трябваше да бъдат в кабинета на доктор Ариман и нямаше време да разкаже всички подробности.
— Нещо не е наред — повтори тя, но не добави нищо повече.
Стори й се странно, че е без Сюзан в луксозната чакалня на психиатъра.
Щом прекрачи прага и тръгна по пода от черен гранит, Марти почувства, че безпокойството й намалява. Усети лекота. И изпита надежда.
Това също й се стори странно и съвсем различно от въздействието на валиума. Лекарството притъпи тревожността й, но тя усещаше влиянието му, докато сега опасенията й се разсеяха.
Миг, след като секретарката Дженифър вдигна глава и ги видя, вратата на кабинета на доктор Ариман се отвари и психиатърът излезе да ги посрещне.
Той беше висок и хубав. Осанката, държанието му и безупречното му облекло напомниха на Марти за елегантните кинозвезди от друга епоха. Уилям Пауъл и Кари Грант.
Марти не знаеше как Ариман съумява да излъчва такава увереност, авторитетност и компетентност, но не се опита да анализира това, защото се успокои веднага, щом го видя, и изпита надежда.
47.
Мракът, който падна часове преди да настъпи здрачът, беше зловещ, сякаш от дълбините на океана се надигна някакво първично зло.
Небето беше забулено от сиви облаци, а Тихия океан беше още по-тъмен.
Крайбрежието също беше мрачно. Плажовете, хълмовете на юг и населените равнини на запад и север тънеха в сенки.
Дъсти отмести поглед от пейзажа отвъд огромната стъклена стена и странното му безпокойство изчезна толкова внезапно и бързо, колкото се бе появило. Облицованият в махагон кабинет, лавиците със старателно подредени книги, меката разноцветна светлина на трите лампи и подбраните с вкус мебели въздействаха успокояващо. Дъсти се изненада, че тревожността му изчезна, когато влезе в чакалнята на доктор Ариман.
Столът му беше до огромния прозорец. Марти и доктор Ариман стояха встрани от него, на две големи кресла, сложени едно срещу друго. Между тях имаше ниска маса. Марти говореше за пристъпите си на паника много по-уверено, отколкото предишната вечер в гаража. Психиатърът слушаше внимателно и с очевидно съчувствие, което беше успокояващо.
Всъщност толкова успокояващо, че Дъсти се усмихна.
Това място беше безопасно. Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Всичко щеше да бъде наред сега, когато бяха при него. Той беше отдаден на пациентите си. Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.
После Дъсти отново насочи вниманието си към гледката навън. Океанът заприлича на огромно блато, сякаш вълните бяха пълни с кал и преплетени водорасли. На странната светлина гребените им изглеждаха не бели, а сиво-жълти.
В зимните дни, когато беше облачно, океанът често бе изглеждал така, но не и толкова обезпокоителен за Дъсти. Всъщност дотогава той съзираше някаква поразителна красота в подобни гледки.
Но вътрешният глас на разума му нашепна, че чувствата му имат друг източник. Океанът беше същият както винаги, а безпокойството на Дъсти се коренеше другаде.
Тази мисъл беше озадачаваща, защото в помещението нямаше нищо, което да предизвика нервност. Това място беше безопасно. Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Всичко беше наред сега, когато бяха при него. Той беше отдаден на пациентите си. Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.
— Трябва отново да разговаряме — каза доктор Ариман, — преди да поставя диагноза. Но ще рискувам и ще изкажа предположение за онова, което преживяваш, Марти.
Тя се наведе леко напред и се усмихна. На лицето й не беше изписано вълнение.
— Това е интригуващо и рядко състояние — продължи психиатърът. — Автофобия, страх от самия себе си. Не съм попадал на такъв случай, но съм запознат с литературата по въпроса за това страдание, което се проявява по изумителни начини, както, за съжаление, вече знаеш.
— Автофобия — зачуди се Марти, по-скоро заинтригувана, отколкото притеснена, сякаш Ариман я бе излекувал само като бе назовал заболяването й.
Може би реакцията й се дължеше на валиума.
Дъсти се изуми от държанието й, но осъзна, че също се усмихва и кима.
Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.
— Ако вземем предвид статистиката — добави психиатърът, — невероятно е, че и ти, и най-добрата ти приятелка страдате от фобии, при това рядко срещани. Ето защо, мисля, че има връзка.
— Връзка? Как така, доктори? — попита Дъсти и вътрешният глас на разума не устоя и му направи забележка за тона му, който беше като на дванайсетгодишно момче, задаващо въпрос на вълшебник, способен да извърши чудеса.
Ариман сключи пръсти под брадичката си, замисли се и рече:
— Марти, ти водиш тук Сюзан от година и…
— След като тя и Ерик се разделиха.
— Да. Ти си връзката й с външния свят, пазаруваш и изпълняваш други поръчки за нея. Тя отбеляза малък напредък и ти се тревожиш още повече. И започваш да обвиняваш себе си за неуспеха й да реагира бързо на терапията.
— Обвивам себе си? — изненада се Марти.
— Доколкото те познавам, присъщо ти е силно чувство за отговорност към другите.
— Генът на Боб Усмихнатия — отбеляза Дъсти.
— Баща ми — обясни тя. — Робърт Удхаус.
— Аха. Според мен ти си мислиш, че по някакъв начин си разочаровала Сюзан и чувството за провал е прераснало във вина. И тази вина е източникът на автофобията ти. Ако си разочаровала най-добрата си приятелка, която много обичаш, тогава започваш да мислиш, че не си толкова добър човек, колкото си предполагала и вероятно дори си лоша, не може да ти се има доверие и не ставаш за приятелка.
За Дъсти обяснението беше твърде елементарно, за да е истина, но въпреки това звучеше убедително.
Марти го погледна и той видя, че реакцията й е същата като неговата.
Но как беше възможно стабилен човек изведнъж да бъде поразен от сложно и рядко срещано заболяване?
— Вчера, когато ти доведе Сюзан, ти ме дръпна настрана, за да ми кажеш колко много се притесняваш за нея — напомни й Ариман.
— Да.
— И спомняш ли си какво друго каза? Имала си чувството, че си я разочаровала.
— Но аз нямах предвид…
— Каза го убедено. С болка. Разочаровала си я.
— Така ли казах? — замислено попита Марти.
— Точно така — усмихна се психиатърът. — Ако следващият разговор потвърди тази диагноза, тогава ще имаме добра новина.
— Нуждая се от добри новини — каза Марти, макар че изглеждаше обезпокоена, откакто влезе в кабинета му.
