— Други те са били по-лоши? Тогава не бих препоръчал изследванията без валиум. Някои от процедурите, като магнитния резонанс, притесняват пациентите. Ще те успокоим, за да не бъдат мъчение за теб.
Клостърман излезе, за да се обади в аптеката да изпълнят рецептата на Марти. Дъсти премести далеч от Марти писалката и чукчето и попита:
— По-добре ли се чувстваш сега?
— Преживяването е ужасно.
— Мога ли да хвана ръката ти?
Тя се поколеба, сетне отговори:
— Добре.
Клостърман се върна и даде на Марти валиум и чаша вода.
— Марти — каза той, — искрено вярвам, че изследванията няма да покажат новообразувания, възпаление или тумори в мозъка. Мнозина мислят, че когато ги боли глава, имат тумор.
— Не ме боли глава — напомни му тя.
— Точно така. Главоболието е първият симптом за тумор в мозъка. Както и състоянието на ретината, наречено застойна папила. Но не видях такова нещо, докато преглеждах очите ти. Спомена, че ти се вие свят и ти се гади. Ако повръщаше, без да ти се повдига, щяхме да имаме класически симптом. Нямаш халюцинации, нали?
— Не.
— Само неприятни мисли и ужасни образи в съзнанието, но не ги бъркаш с действително случващи се неща. Според мен страдаш от силно безпокойство. Мисля, че трябва да препоръчам терапевт.
— Вече познавам един — каза Марти.
— Така ли? Кой?
— Предполага се, че е един от най-добрите — рече Дъсти. — Може би сте чували за него. Психиатър. Доктор Марк Ариман.
Лицето на Клостърман изведнъж стана непроницаемо.
— Да, Ариман има чудесна репутация. И книгите му, разбира се. Кой ви го препоръча?
— Той лекува една моя приятелка — отговори Марти.
— Мога ли да попитам от какво?
— Тя страда от агорафобия.
— Ужасно нещо.
— Заболяването промени живота й.
— Как е тя?
— Доктор Ариман мисли, че приближава до подобрение.
— Добра новина.
Клостърман разтегли устните си в усмивка — добродушна, но излъчваща по-скоро загадъчност, отколкото радост.
— Но ако разбереш, че доктор Ариман не приема нови пациенти, знам един чудесен терапевт — състрадателна и умна жена, която със сигурност ще те прегледа. Но първо ще направим изследванията. В болницата те чакат и обещаха да те вместят в графиците си, все едно си спешен случай. Не е необходимо да си определяш час. В петък ще получа резултатите и после ще решим какво да правим по-нататък. Докато стигнеш до вратата на следващия кабинет, валиумът ще подейства. Ако искаш едно хапче, преди да изпълниш рецептата в аптеката, ще ти дам. Имаш ли въпроси?
Но не зададе този въпрос на Клостърман. Като имаше предвид недоверието на повечето учени и специалисти — две титли, с които Ариман несъмнено се гордееше — и уважението си към доктор Клостърман, Дъсти се зачуди на сдържаността си. Но не каза нищо.
След няколко минути, докато отиваха в болницата, той осъзна, че нежеланието му да зададе въпроса, макар и странно и необяснимо, не е толкова озадачаващо, колкото пропускът му да уведоми доктор Клостърман, че вече се е обадил в кабинета на Ариман и е поискал час за преглед.
Силно грачене привлече вниманието. Той вдигна глава. По лазурното небе се носеха тънки сиви облаци. Във въздуха кръжаха три дебели, черни гарвана.
Дъсти се замисли за Едгар Алън По, за кацналия над вратата гарван, който носеше лоша вест, и за мъртвата девойка Ленора и се запита дали гарваните над главата му не вещаеха смърт.
Марти седеше в хематологичната лаборатория, гледаше как кръвта й бавно изпълва серия от епруветки и бъбреше с лаборанта, млад виетнамец на име Кени Фан, който бързо и безболезнено бе вкарал иглата във вената й.
— Причинявам значително по-малко болка от вампирите — заразително се усмихна Кени — и дъхът ми е по-приятен.
Дъсти загрижено наблюдаваше Марти. Тя долови безпокойството му и го помоли да се обади на Сюзан Джагър по клетъчния телефон.
Той изпълни желанието й и изчака двайсет позвънявания.
— Няма я.
— Това не е възможно — възрази Марти. — Тя не ходи никъде, освен ако не е с мен.
— Може би се къпе.
— Не е ли включен телефонният секретар?
— Не. След малко пак ще й позвъня.
Успокоена от валиума, Марти изглеждаше замислена, но не и разтревожена.
Кени Фан смени пълната с кръв епруветка с празна и рече:
— Още една за личната ми колекция.
Марти се засмя и този път гласът й не потрепери от мрачни емоции.
Въпреки обстоятелствата Дъсти имаше усещането, че животът им отново ще стане нормален, при това много по-скоро, отколкото си бе представял в най-тежките мигове на изминалите двайсет и четири часа.
Телефонът му позвъня. Обади се секретарката на Ариман, Дженифър, която каза, че психиатърът ще може да вмести Марти в графика си и ще ги приеме в един и половина следобед.
— Какъв късмет — облекчено отбеляза Марти, когато Дъсти й съобщи новината.
— Да.
И Дъсти изпита облекчение. Това беше странно, защото, ако проблемът й беше психичен, прогнозата за бързо и пълно възстановяване можеше да не е толкова насърчителна, колкото, ако причината беше физическо заболяване. Той не познаваше доктор Ариман, но почувства сигурност, успокоение и надежда — също странна и подозрителна реакция.
Ако проблемът не беше свързан с физическото състояние на Марти, Ариман щеше да знае какво да направи. Той щеше да открие причината за безпокойството й.
Нежеланието на Дъсти да се доверява напълно на специалисти, в която и да е област беше почти патологично. Ето защо, той се учуди, че с такова нетърпение и надежда вярва в способностите на доктор Ариман да оправи нещата.
Очевидно Дъсти беше по-наивен, отколкото предполагаше. Когато всичко, което най-много обичаше — Марти и съвместния им живот — беше изложено на риск, и знанията и разумът му не можеха да решат проблема, Дъсти започваше да се страхува и се обръщаше към специалисти не само с умерена степен на надежда, но и с известно доверие.
Но в това нямаше нищо лошо. Ако Марти отново бъдеше здрава и щастлива, той би се унижил пред всеки.
Двамата излязоха от лабораторията и тръгнаха към кабинета за магнитен резонанс.
Коридорите миришеха на почистващи препарати, на дезинфектанти и на болести.
Появиха се медицинска сестра и санитар, които бутаха количка. Там лежеше млада жена, не по-голяма
