— Тогава ела с мен.
— Не — отказа Марти, като си помисли за ножовете и вилиците там.
— Няма да те карам да готвиш.
— Дъсти, чувствам се все по-зле — с разтреперан глас каза Марти.
— За мен ставаш все по-добра.
— Говоря сериозно. Едва се крепя.
Дъсти не намери нищо. В кухнята нямаше култови вещи, нито памфлети за последната битка между доброто и злото или трактати как да разпознаеш антихриста, ако случайно го срещнеш в търговския център.
— Какво правиш там? — попита Марти.
— Наръгвам се в сърцето, за да не ти се налага ти да го правиш.
— Негодник.
— Вече ми го каза — рече той и се върна във всекидневната.
— Бездушен човек — оплака се Марти. Бледото й лице се изкриви от гняв.
— От лед съм — съгласи се Дъсти.
— Говоря сериозно. Ядосваш ме.
— А ти ме правиш щастлив. Ти си моята Марти.
— Това не прозвуча обидно. А аз съм твоята Сюзан. От една година се държа с нея така, както ти се държиш сега с мен. Повдигам настроението й, изкарвам я от самосъжалението и се опивам да поддържам духа й.
— Голяма кучка си, а?
Марти се засмя. Смехът й граничеше с ридание.
— Да, аз съм саркастична кучка, защото много я обичам.
Дъсти се усмихна и протегна ръка към нея.
— Трябва да тръгваме.
Марти направи една крачка, но спря, защото не можеше да продължи по-нататък.
— Дъсти, не искам да бъда като Сюзан.
— Знам.
— Не искам да… изпадна до такова жалко състояние.
— Няма — обеща той.
— Страхувам се.
Вместо да облече дрехи в предпочитаните от нея ярки цветове, Марти бе избрала черни ботуши, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке и приличаше на опечалена на погребение на мотоциклетист. В това облекло тя би трябвало да изглежда неотстъпчива и безмилостна, но всъщност беше като ефирна сянка, която избледнява и чезне от безпощадните лъчи на слънцето.
— Страхувам се — повтори Марти.
Моментът не беше подходящ за игри. Беше време за истината, затова Дъсти призна:
— И аз.
Преодолявайки въображаемия си страх, че е способна да го убие, тя хвана ръката му.
— Трябва да се обадя на Сюзан. Тя е чакала да й позвъня от снощи.
— Ще й се обадим от колата.
Двамата излязоха от апартамента на Скийт и тръгнаха надолу по стълбите. Студената ръка на Марти започна да се стопля и Дъсти се осмели да изпита надежда, че може да я спаси.
Навън градинарят подкастряше живия плет. Красивият, млад латиноамериканец им се усмихна и кимна.
Марти видя остриетата на ножицата му и извика. После се отскубна от Дъсти и хукна към червения понтиак, паркиран на улицата. Дъсти забърза след нея.
Градинарят се втренчи учудено в тях.
Марти се бе свила на предната седалка, трепереща и стенеща. Ръцете й бяха притиснати между коленете, сякаш я сърбяха от желание да пролива кръв.
Дъсти седна зад волана и затвори вратата.
— Има ли нещо остро в жабката? — попита Марти.
— Не знам.
— Заключена ли е?
— Не знам.
— Заключи я, за Бога.
Той изпълни молбата и включи двигателя.
— По-бързо — добави тя.
— Добре.
— Но не карай твърде бързо.
— Добре.
— Но
— Кое от двете искаш?
— Ако караш твърде бързо, може да се опитам да сграбча волана и да изкарам колата извън пътя или да я блъсна в камион.
— Разбира се, че няма да го направиш.
— Възможно е да се опитам — настоя Марти. — Едва ли искаш да видиш какви образи се въртят в главата ми. О, Господи, моля те, не ме карай да виждам тези неща.
Тя се преви на две. Стана й лошо от образите на насилие, които се появиха в съзнанието й. Марти се задави и тялото й се разтърси от спазми на гадене.
Движението беше натоварено и Дъсти маневрираше ту в едното, ту в другото платно, като понякога рискуваше да бъде притиснат между две превозни средства и не обръщаше внимание на гневните погледи на другите шофьори и клаксоните. Марти изглеждаше обзета от паника и той искаше да я закара при доктор Клостърман колкото е възможно по-бързо.
Спазмите на гадене се засилиха. Чудовищните образи не излизаха от съзнанието й. Тя започна да се задушава и се разтрепери.
Дъсти подкара по-бързо и агресивно, поемайки още по-големи рискове.
Състоянието на Марти се влошаваше. Пристъпите на гадене спряха, но тя започна да се клати напред- назад, като стенеше и удряше челото си в таблото, сякаш искаше да отклони вниманието си от демоните, които я измъчваха.
Дъсти започна да я говори. Увещаваше я да се успокои, да си спомни, че той е до нея и й вярва и всичко ще бъде наред. Не знаеше дали Марти го чува. Изглежда, нищо не беше в състояние да я утеши.
Дъсти изпитваше отчаяно желание да протегне ръка и нежно да я докосне, но се опасяваше, че всеки контакт може да предизвика обратен ефект. Ако усетеше ръката му на раменете си, тя можеше да изпадне в още по-силен пристъп на ужас и отвращение.
Кабинетът на доктор Клостърман се намираше в небостъргача до болницата. Двете сгради бяха най- високите в района.
Марти беше сигурна, че ще се нарани, ако продължи да удря главата си в таблото, но не спря. Тя не викаше от болка, а при всеки удар сумтеше, ругаеше и се караше със себе си.
— Престани, престани, престани…
Марти се държеше като обсебена от зли демони, които се опитваше да прогони.
Дъсти намери място за паркиране близо до небостъргача и спря под сенките на големите секвои.
Той изключи двигателя. Марти спря да удря челото си в таблото и се хвана за главата, сякаш се опитваше да потисне болка от упорита мигрена. Тя притискаше пръсти толкова силно, че кожата на кокалчетата й побеля.
Марти вече не сумтеше, не ругаеше и не се караше със себе си. Нещо по-лошо, тя пак се преви на две и започна да пищи. В пронизителните й писъци се долавяше ужас. Но също и гняв, възмущение и изумление.
