— Марти, не искам да го приемаш погрешно…
— Вярвам безрезервно на доктор Клостърман…
— Но трябва да помислиш…
— Но резултатите от изследванията ще бъдат готови едва след няколко дни…
— Дали да не се обърнеш към друг…
— Колкото и да ми е неприятно…
— Не към лекар…
— Мисля, че трябва да ме прегледа…
— А към терапевт…
— И психиатър…
— Който се занимава с проблемите на безпокойството…
— Който има богат опит…
— Някой като…
— Мисля, че може би…
— Доктор Ариман.
— Доктор Ариман.
Двамата произнесоха едновременно името и се втренчиха един в друг.
— Предполагам, че сме женени твърде отдавна — рече Марти.
— Да, и започваме да си приличаме.
— Не съм луда, Дъсти.
— Знам.
— Но му се обади.
Дъсти се приближи до телефона и научи от „Справки“ номера на доктор Ариман. После остави съобщение с молба за преглед на телефонния му секретар и каза номера на клетъчния си телефон.
43.
Спалнята на Скийт беше обзаведена толкова пестеливо, че приличаше на монашеска килия.
Марти се бе свила в ъгъла и бе скръстила ръце на гърдите си, за да ограничи възможностите си за избор, ако я обземе импулс да убива.
— Защо не ми каза снощи? Горкият Скийт пак е в рехабилитационна клиника, а ти ми го казваш едва сега.
— Ти беше достатъчно разстроена — отговори Дъсти, докато претърсваше сгънатите дрехи в най- долното чекмедже на дрешника.
— Какво търсиш? Наркотици ли?
— Не. Ако е останало нещо, ще ми трябват няколко часа да го намеря. Търся… Ами и аз не знам какво.
— Трябва да бъдем в кабинета на доктор Клостърман само след четирийсет минути.
— Има време.
— Дрогиран ли дойде Скийт на работа?
— Да. Скочи от покрива на семейство Соренсън.
— Мили Боже! Лошо ли се удари?
— Не. Нищо му няма.
— Няма му
— Дълга история — отговори Дъсти и продължи да преравя другите чекмеджета. Нямаше намерение да й казва, че и той е скочил със Скийт, докато Марти беше в това особено състояние.
— Какво криеш от мен? — попита тя.
— Нищо.
— Какво пазиш в тайна от мен?
— Марти, хайде да не си играем на синоними, а?
— В такива моменти няма съмнение, че си син на Тревър Пен Роудс.
— Не ме обиждай. Не крия нищо от теб.
— От какво ме предпазваш?
— Търся доказателство, че Скийт е член на някаква секта.
Дъсти влезе в банята, отвори шкафчето и набързо огледа съдържанието.
— Нямаш представа какво мога да направя, когато си с гръб към мен — с обвинителен тон каза Марти.
— Брадва ли търсиш?
— Негодник.
— Вече ми го каза.
— Да, но беше отдавна.
Той излезе от банята и видя, че Марти трепери и е пребледняла.
— Добре ли си?
— Какво секта имаш предвид?
Дъсти се приближи до нея, прегърна я и я заведе във всекидневната.
— Скийт рече, че е скочил от покрива, защото ангелът на смъртта му е казал да го направи.
— Бръщолевене на наркоман.
— Може би. Но знаеш как действат сектите. Промиват мозъка ти.
— Какви ги говориш?
— Промиване на мозъка.
Марти отново се сви в ъгъла и скръсти ръце на гърдите си.
— Промиване на мозъка?
— Да.
Във всекидневната имаше само диван, кресло, масичка за кафе, две лампи и няколко лавици, отрупани с книги и списания. Дъсти наклони глава, за да прегледа заглавията.
— Какво криеш от мен? — повтори Марти.
— Пак ли започваш?
— Нима мислиш, че Скийт се е забъркал с някаква секта и са му промили мозъка само защото е споменал за ангела на смъртта?
— Имаше инцидент в клиниката.
— В „Нов живот“?
— Да.
— Какъв инцидент?
Всички книги на лавиците бяха фантастични романи — разкази за дракони, магьосници и смели герои в несъществуващи земи. Не за пръв път Дъсти остана озадачен от избора на Скийт. Хлапето и без това живееше в свят на фантазии и едва ли се нуждаеше от илюзии и за развлечение.
— Какъв инцидент? — повтори Марти.
— Той изпадна в транс.
— Как така?
— Ами все едно беше хипнотизиран.
Докато преглеждаше романите, Дъсти започна да изпитва ужасна тъга. Той осъзна, че вероятно брат му търси убежище в онези измислени видения, защото са по-чисти, по-хубави и подредени фантазии от онези, в които живее. В тези книги ставаха чудеса, приятелите винаги бяха верни и смели, доброто винаги побеждаваше и никой не се пристрастяваше към наркотиците и не проваляше живота си.
— Какво направи Скийт в клиниката?
— После ще ти разкажа. Сега нямаме време.
— Вбесяваш ме.
— Това е дарба — каза Дъсти и отиде в кухнята.
— Не ме оставяй тук сама.
