се зароди убеждението, че тя не е прочела книгата. Но не можеше да си представи защо би го излъгала за нещо толкова банално.
Всъщност Дъсти не можеше да повярва, че Марти би го излъгала, защото необикновеното уважение към истината беше един от проблемните камъни, с които тя постоянно подлагаше на изпитание правото си да се нарече дъщеря на Боб Усмихнатия.
Той закачи якето си и прегледа списанията на масата. Те бяха изпълнени или с безсрамно умилкване на известни личности, или на уж остроумно заяждане и анализи на действията и думите на известни личности, което в края на краищата, имаше един и същ ефект.
Дъсти седна и погледна книгата в ръцете си.
Заглавието беше познато. Навремето романът беше бестселър. Имаше филм. Дъсти не беше чел книгата, нито бе гледал филма.
„Кандидатът от Манджурия“ от Ричард Кондъл.
Според втората страница първото издание беше публикувано през 1959 година. Преди цяла епоха. В друго хилядолетие.
Но още я издаваха. Това беше добър знак.
Макар да беше трилър, романът не започваше с тъмна, бурна нощ, а в слънчев ден, в Сан Франциско. Дъсти се зачете.
Психиатърът помоли Марти да седне на дивана и се настани до нея.
Тя послушно изпълни молбата му.
Цялата в черно. Странен цвят за играчка. Но още здрава.
Стихчето хайку отекваше в съзнанието му и Ариман си го повтаряше с нарастващо удоволствие.
— Днес, заедно ще навлезем в нова фаза — каза той.
Марти се намираше в мрачния и смълчан параклис в подсъзнанието си, където единственият бог беше Ариман, и хрисимо приемаше всяка негова дума.
— О днес ще установиш, че унищожението и самоунищожението са още по-привлекателни. Ужасяващи, но примамливи. Возила ли си се на влакче на ужасите?
— Да.
— Кажи ми как се чувстваш на влакчето на ужасите?
— Страхувам се.
— Но изпитваш и нещо друго.
— Въодушевление. Удоволствие.
— Точно така. Ужасът и удоволствието са свързани в нас. Ние сме сложно устроени същества, Марти. Ужасът ни доставя удоволствие — както да го изпитваме, така и да го предаваме на другите. Ще се чувстваме по-добре и ще бъдем по-здрави, ако приемем това противоречие и не се борим да бъдем по- добри, отколкото характерът ни позволява. Разбираш ли какво говоря?
Очите й потрепнаха, сякаш Марти спеше и сънуваше.
— Да.
— Независимо от намерението на Създателя ни, ние сме станали такива, каквито
— Да.
— Властта и първичните й последици — смъртта и сексът — са мотивацията ни. Властта над другите и най-силната тръпка на вълнение. Ние идолизираме политиците, защото те имат такава власт. Обичаме известните личности, защото животът им изглежда зареден с повече власт от нашия. Силните между нас се домогват до властта, а за слабите остава вълнението да се жертват на властта на силните. Властта да убиваш, да осакатяваш, да обезобразяваш, да причиняваш болка, да казваш на другите какво да правят, как да разсъждават и в какво да вярват. Властта да тероризираш. Талантът и ориста ни е да рушим. И аз съм готов да те потопя в унищожение, Марти, и накрая да се самоунищожиш и да познаеш вълнението както да мачкаш, така и да бъдеш мачкана.
Очите й отново потрепнаха. Устните й леко се разтвориха. Главата й се наклони на една страна, в позата на внимателно слушащ ученик.
Психиатърът погали лицето й.
— Целуни ръката ми, Марти.
Тя притисна устни до пръстите му.
— Ще ти покажа още снимки, Марти. Образи, които ще разгледаме заедно. Те са подобни на онези, които разгледахме вчера, когато беше тук със Сюзан. Също като снимките, и образите са отвратителни, отблъскващи и ужасяващи. Но ти ще ги разгледаш спокойно и внимателно и ще изучиш всеки детайл. Ще ги съхраниш в паметта си, където привидно ще бъдат забравени, но всеки път, когато безпокойството ти прерасне в пристъп на паника, образите ще изпълнят съзнанието ти. И тогава ще ги виждаш не като снимки в учебник, а образно и реално, досущ неща, които наистина преживяваш. Моля те, кажи ми дали разбираш какво ти говоря, Марти.
— Разбирам.
— Гордея се с теб.
— Благодаря.
Ариман изпита задоволство. Играч и играчка. Господар и притежанието му.
— Марти, когато се върнат по време на пристъпите ти на паника, образите ще те отвратят и ужасят, ще те изпълнят с погнуса и дори ще ти се догади, но ще притежават и странно привличане. Ще ти се сторят отвратителни, но и интересни и завладяващи. Макар че изпитваш съчувствие към жертвите в образите, дълбоко в подсъзнанието си ти ще се възхищаваш на убийците, които са издевателствали над тях. Част от теб ще се възхищава на убийците заради властта им и ще разпознаеш в себе си способността да убиваш. Ще се страхуваш от онази, другата Марти… но в същото време ще жадуваш да бъдеш като нея. Ще гледаш на образите като на
Психиатърът бе взел две големи, скъпи и богато илюстрирани учебника, които се изучаваха в курсовете по криминология в много университети. Повечето полицейски детективи и съдебни лекари бяха запознати с тях, но малцина от обикновените хора знаеха за съществуването им.
Единият беше учебник по патология — разпознаването и тълкуването на болестите и нараняванията на човешкото тяло. Доктор Ариман се интересуваше от съдебна патология, защото беше лекар и защото беше твърдо решен да не оставя доказателства — в органичните развалини в резултат на игрите му, които можеха да го отведат в затвора.
Втората книга беше изчерпателен учебник за тактиката, процедурите и съдебномедицинските експертизи в разследване на убийства. Ариман я бе купил, ръководейки се от принципа, че като добър играч, трябва отлично да познава стратегията на противника.
Двата тома представляваха галерия на зловещото изкуство на Смъртта. В учебника по съдебна патология имаше по-голямо разнообразие на смразяващ ужас, но учебникът за разследване на убийства предлагаше повече снимки на жертви, които бяха по-очарователни от онези, направени в моргата така, както кланицата е по-интересна от всеки магазин за месо.
Марти покорно чакаше. Очите й бяха широко отворени. Тя беше готова да възприеме всичко, което Ариман й предложеше.
