правдоподобна концепция. Да съчетае заселници, мексикански войници, агенти на ФБР, гангстери
Облечен в удобна черна копринена пижама в стил нинджа, с аленочервен пояс, и бос, Ариман бавно обикаляше бойното поле и внимателно анализираше позициите на противниковите армии.
Огромната игрална дъска беше поставена на квадратна маса с размери два метра и половина, която се намираше в средата на стаята. Шестте квадратни метра можеха да бъдат преструктурирани за всяка нова игра с помощта на богата му колекция от правени по поръчка топографски елементи.
Освен дъската в помещението имаше само кресло и масичка с телефон и закуски.
На стената бяха наредени лавици, отрупани със стотици кутии, пълни с миниатюрни пластмасови фигури, сгради и аксесоари.
Тази вечер психиатърът беше в изключително добро настроение. Играта пред него обещаваше огромно удоволствие. А играта в реалния свят отвъд стените на стаята ставаше по-интересна с всеки изминал час.
Дъстин Роудс четеше „Кандидатът от Манджурия“. По всяка вероятност му липсваше въображението и интелекта да изтълкува и да свърже всички улики в книгата, за да разбере механизма. Шансът да спаси себе си и съпругата си беше незначителен, макар и по-голям, отколкото беше, преди да отворят романа.
Само един безнадеждно влюбен в себе си човек, мегаломан или друг вид психопат би упражнявал някакъв спорт година след година, ако предварително знае, че всеки път ще печели. За истинския майстор винаги съществуваше елемент на съмнение, който се изискваше, за да си заслужава играта. Ариман трябваше да поставя на изпитание уменията си, да предизвиква шанса, да не проявява справедливост към другите играчи — справедливостта беше за глупаците — да действа проницателно и далновидно и да си осигури забавление.
Той винаги правеше сценариите по-интересни, като си залагаше капани. Те често не се задействаха, но
Така например той бе позволил на Сюзан Джагър да усеща семенната течност, която оставаше в нея. Ариман можеше да я инструктира да забрави за това противно доказателство и тя щеше да го заличи от паметта си. Но психиатърът не го стори и й внуши да насочи подозренията си към съпруга й, за да предизвика силна динамика в характера й, чиито последици бяха непредсказуеми. Всъщност това бе довело до историята с видеокамерата —
Сред другите капани в тази игра беше „Кандидатът от Манджурия“. Той бе дал книгата на Марти, като я инструктира да забрави от кого я е получила. Ариман й внуши убеждението, че по време на сеансите със Сюзан Марти чете по малко от романа, когато всъщност не беше така. Той имплантира в паметта й само няколко общи изречения, с които Марти да опише романа, ако Сюзан или някой друг я попита за какво се разказва. Ако неубедителните и неадекватни обяснения бяха озадачили Сюзан, Марти можеше да се задълбочи в книгата и да открие връзка с дилемата си в реалния живот. Ариман не бе забранил на Марти да чете романа. Тя можеше да пренебрегне препоръката му, когато психиатърът най-малко очакваше. Но неизвестно защо, Дъсти бе започнал да се рови в книгата.
Къде свършваше измислицата и къде започваше реалността? Това бе същината на играта.
Ариман обикаляше около голямата маса и се питаше коя от двете вражески армии да спечели.
Ако ги попитаха, дизайнерите щяха да кажат, че темата на интериора е съвременно италианско бистро. И нямаше да излъжат, но отговорът им щеше да бъде неточен. Лакираното черно дърво, черният мрамор, лъскавите повърхности, кехлибареночерните стенни свещници във формата на вагина и рисунката зад бара, изобразяваща джунгла с буйна растителност и загадъчни, хищни очи, надничащи между обсипаните с дъждовни капки листа говореха само за едно — секс.
Половината заведение беше ресторант, а другата част — бар. Между двете помещения имаше огромен свод с махагонови колони. Барът беше пълен със самотни мъже и жени, които агресивно търсеха партньор, но ресторантът още не беше оживен, защото беше рано за вечеря.
Сервитьорът настани Дъсти и Марти в сепаре с високи облегалки.
Марти се чувстваше неловко на такова публично място, защото се страхуваше, че може да получи пристъп на паника. Тя черпеше сили от факта, че след като излезе от кабинета на доктор Ариман, пристъпите й бяха станали сравнително слаби и краткотрайни.
Въпреки риска от унижение Марти предпочиташе да се храни там, а не в кухнята на дома си. Тя не искаше да се прибира вкъщи, където бъркотията в гаража щеше да й напомни за маниакалната й решимост да изчисти къщата от потенциални оръжия.
Но по-страшното беше телефонния секретар, на който сигурно имаше съобщение от Сюзан от предишната вечер.
Дългът и почтеността нямаше да й позволят да изтрие записа, без да го е прослушала. Нито можеше да си позволи да натовари Дъсти с тази мрачна отговорност. Марти дължеше на Сюзан лично внимание.
Преди да чуе любимия глас и да се подготви да понесе тежката вина, тя трябваше да събере смелост. Двамата с Дъсти послушаха съвета на лейтенант Бизмет и си поръчаха бира.
Марти глътна хапче и валиум, въпреки предупреждението на етикета на шишето да не се смесва с бензодиазепин и алкохол.
Живей, без да се щадиш, и умри млад. Или само умри млад. Това, изглежда, бяха възможностите за избор пред тях.
— Защо не й се обадих снощи?
— Не беше в състояние да й се обадиш — отговори Дъсти. — Пък и без това нямаше да можеш да й помогнеш.
— Може би щях да доловя нещо в гласа й и да повикам помощ.
— Едва ли щеше да чуеш нотка на самоубийствено отчаяние.
— Никога няма да разберем.
— Сигурен съм. Защото Сюзан не се е самоубила.
За да определи коя фигура от армиите ще открие огън и какво оръжие ще използва, Ариман прибегна до сложна формула с изчисления, след като хвърли зарове и изтегли произволна карта от колодата. Разбира се, тези два елементарни метода символизираха варианти на ужасна смърт — от стрела, от пушка, при канонада, от нож или от томахавка в лицето.
За съжаление пластмасовите фигури не можеха да се самоубиват. Ето защо, на този вид игри липсваше онова интригуващо измерение.
В реалната игра обаче, където фигурите бяха от плът и кръв, скоро щеше да стане самоубийство. Скийт трябваше да бъде изваден от играта.
Отначало Ариман смяташе, че Скийт ще бъде главният участник и ще затъне до шията в кръв, когато се стигнеше до финалната кървава баня. Всички новинарски програми щяха да покажат лицето му. Шибаното му име3 щеше да бъде обезсмъртено в криминална легенда и да стане прословуто като Чарлс Мансън.
Вероятно защото мозъкът му беше увреден от множеството лекарства, приемани от ранна възраст, Скийт се оказа неподходящ обект за програмиране. Способността му да се съсредоточава беше слаба и той изпитваше затруднения да съхрани на подсъзнателно ниво основните закодирани редове на психичното манипулиране. Вместо обичайните три програмиращи сеанса, Ариман трябваше да му отдели шест и впоследствие бе възникнала потребност от няколко по-краткотрайни, но безпрецедентни корекции.
От време на време Скийт дори реагираше на активиращото име
