впечатлението, че започва да обикаля без цел, но дълбоко в себе си бе абсолютно сигурен накъде точно се отправя. Из Ашсайд и районите, разположени в съседство, той се движеше с разрешената скорост, но щом излезе на планинския път, се понесе с голяма скорост. Белите стълбове на огражденията се носеха толкова бързо и толкова близо вдясно от него, че се сливаха в плътна бяла стена, а жиците, опънати между тях, изглеждаха като черни драсканици по призрачни дъски.
На билото на хълма той паркира на същото място, където бе отбил в понеделник вечерта, изключи двигателя и се отпусна на седалката, наслаждавайки се на шепнещия вятър.
Веднага разбра, че изобщо не трябваше да спира, а да продължи да се движи на всяка цена. Докато се носеше по шосето, не се налагаше да се чуди какво да прави в следващия момент, а ето, че сега беше объркан, изнервен и отчаян.
Бен слезе от автомобила; не знаеше какво точно очаква да намери тук и по какъв начин ще му помогне това. До падането на нощта оставаше час — време, напълно достатъчно да огледа мястото, където бе стоял шевролетът. И без това полицаите вече бяха претърсили района много по-щателно, отколкото би могъл да го стори Чейс.
Той се запъти към храстите, край които се бе разиграла кървавата трагедия. Земята беше добре утъпкана, осеяна с угарки, хартийки от бонбони и смачкани листчета от репортерски бележник. Той поразрови с крак боклуците, разглеждайки изпотъпканата трева. Чувстваше се като пълен идиот. Твърде много извратени любопитни се бяха ровили тук. Беше изключено да открие нещо в тази мръсотия.
Отиде до парапета на ръба на пропастта, наведе се и огледа скалата, обрасла с храсталаци. Когато вдигна глава, пред очите му се разкри величествената гледка на целия град, прострял се в долината. Позеленелият меден покрив на кметството изглеждаше като излязъл от вълшебна приказка.
Бен продължаваше да се взира в проядения метален купол, когато изведнъж дочу характерен свистящ звук и почувства, че перилата под ръцете му потреперват. Това бе звук, който никога нямаше да забрави, звук, който му напомняше за войната, звук на куршум, рикоширал в метал.
С мълниеносна бързина Чейс се хвърли на земята. Огледа се и прецени, че близките храсти представляват най-доброто укритие, на което би могъл да се надява в момента. Претъркули се натам и се пъхна в шубрака с такава бързина, че тръните изподраха лицето му.
Лежеше неподвижен и чакаше.
Мина една минута, после друга. Чуваше се само свиренето на вятъра.
Бен започна да пълзи по корем към далечния край на живия плет, простиращ се покрай шосето. Като се добра дотам, излезе на открито и започна да се оглежда за човека, който бе стрелял по него. Паркът изглеждаше пуст.
Понечи да се изправи и да тръгне към пътя, но веднага се хвърли на земята, движен от инстинкт. На мястото, където беше допреди малко, се разхвърчаха трева и пръст. Явно Съдията използваше пистолет със заглушител.
Никой цивилен не можеше да се сдобие със заглушител по легален път. Очевидно противникът го бе купил на черния пазар.
Чейс запълзя обратно покрай живия плет по същия път, по който бе дошъл. Когато стигна до средата на храсталаците, бързо свали ризата си, разкъса я на две половини и ги уви около ръцете си. Легнал по корем, внимателно разтвори бодливите клонки и се вгледа в пролуката, която бе отворил.
Веднага забеляза Съдията. Мъжът се бе привел до предната броня на мустанга, коленичил, стиснал пистолета в протегнатата си напред ръка, очаквайки появата на жертвата си. До него имаше около шейсетина метра и Бен не можеше да го разгледа добре на оскъдната светлина. Тъмна фигура със светло петно вместо лице.
Чейс пусна клонките и махна парчетата от ризата от ръцете си.
Вдясно от него изсвистя куршум. Той разкъса клонките сред облак от листа и се заби в бетонната основа на парапета. Втори куршум премина на сантиметри от главата на Бен, после трети, но доста вляво от него.
Съдията явно нямаше самообладанието на професионален убиец. Изморен и изнервен от чакането, той бе започнал да стреля наслуки и да хаби амунициите си, надявайки се да порази случайно целта.
Чейс запълзя обратно към десния край на живия плет.
Когато погледна отново, видя, че Съдията се е облегнал на колата, очевидно презареждайки пистолета си. Главата му бе приведена над оръжието и макар че това беше проста работа, той, изглежда, нервничеше, докато се мъчеше да нагласи пълнителя.
Бен се изправи и се втурна към копелето.
Беше преодолял едва една трета от разстоянието, когато Съдията го усети, че се приближава. Убиецът се обърна — все още неясен силует — и го видя, след което веднага хукна да бяга по шосето.
Чейс беше твърде слаб и не бе тренирал от доста време, обаче го настигаше.
Озова се на участък, където пътят се издигаше и спускаше толкова рязко, че за малко да загуби равновесие.
Отпред се виждаше червен фолксваген, паркиран на отбивката. Съдията се добра до колата, скочи зад волана и затръшна вратата. Навярно изобщо не беше изключвал двигателя, защото машината потегли мигновено. Гумите й изсвириха по асфалта, ауспухът изкашля облак бял дим и автомобилът се понесе надолу по Канакауей Ридж Роуд.
Чейс не успя да запомни нищо от номера, защото изведнъж бе сепнат от оглушителния вой на автомобилна сирена, прорязала въздуха точно зад гърба му.
Той моментално отскочи настрани, падна върху насипания чакъл и се претъркули, за да се предпази от острите камъни.
Само веднъж се чу изсвирването на спирачки, наподобяващо вик на смъртно ранен човек. Огромен камион с черни букви на оранжев фон отстрани профуча по шосето със скорост, недопустима за стръмния участък на Канакауей Ридж Роуд и когато взе завоя, ремаркето му се наклони заплашително встрани. След секунда и от колата, и от камиона не остана и следа.
7
На челото и на бузата му имаше драскотини от къпиновите храсти. Кръвта се бе съсирила. Върховете на три от пръстите му също бяха пострадали от бодлите, но на фона на останалите му болежки той даже не ги забелязваше. Ребрата го боляха от падането върху насипания чакъл — но явно нямаше счупени, както установи сам той, — а гърдите, гърбът и раменете му бяха в синини от по-големите камъни. Коленете му бяха изподрани, панталоните му ставаха само за боклука, а като капак бе останал без риза, която бе разкъсал на две, за да предпази ръцете си от тръните.
Той седеше в мустанга в края на алеята на влюбените, оценяваше получените щети и кипеше от толкова силна ярост, че умираше от желание да удари някого или нещо. Вместо това се насили да изчака, опитвайки се да се успокои.
Звездите още не се бяха показали, но ето, че на алеята вече се бяха появили няколко коли, търсейки уединение край къпиновите храсти. Чейс бе изумен как младежите се връщат на мястото на убийството, очевидно, без да се замислят за това, че убиецът на Майкъл Карнс е още на свобода. Интересно, дали щяха да заключат вратите на автомобилите си този път.
Бен си помисли за полицейските патрули, които вероятно дежуреха около алеята на влюбените, надявайки се убиецът да се върне на местопрестъплението. Сам мъж с кола би породил доста подозрения, ето защо запали двигателя и се отправи към града.
Докато караше, се опита да си припомни всичко, което беше видял, без да пропусне и най-малката подробност, която би могла да даде ключа към разгадаването на самоличността на Съдията. Човекът притежаваше пистолет със заглушител и червен фолксваген. Бе лош стрелец, но отличен шофьор. Това май беше и всичко.
А сега какво? Да отиде при ченгетата?
Не. Майната им на ченгетата. Бе потърсил помощ от доктор Фоувъл, но получи само един ненужен съвет. Полицаите също не му бяха помогнали.
Оставаше му само едно — да се справи сам. Да разбере кой е Съдията, преди той да е успял да го
