Дийн Кунц
Чейс
1
1971 година Брус Спрингстийн все още не беше известен. Нито пък Том Круз — тогава той беше ученик. Джулия Робъртс не навестяваше сънищата на младите мъже. Робин Уилямс, Стив Мартин и Арнолд Шварценегер още не бяха извоювали нито славата, нито богатството си.
Ричард Милхауз Никсън беше президент на Съединените щати. Войната във Виетнам бе в разгара си. В Уилминггън, Северна Каролина, януари беше време на насилие срещу чернокожите му жители — палежи, експлозии, престрелки. В изправителното заведение „Атика“ в щата Ню Йорк най-кървавият затворнически бунт в историята на Америка отне живота на четирийсет и трима души.
Списъкът с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ включваше „Ветровете на войната“ на Хърман Уоук и „Поредната крайпътна атракция“ на Том Робинс.
Филмите: „Френска връзка“, „Портокал с часовников механизъм“, „Клут“.
Музиката: Каръл Кинг, Джон Денвър, Джон Ленън като соло изпълнител, „Лед Цепелин“, току-що пробиващият Елтън Джон.
Продажбите на цигари в САЩ надхвърлиха петстотин и четирийсет и седем милиарда. Дж. С. Пени умря на деветдесет и пет годишна възраст. Пет хиляди съветски граждани измряха в лагерите през тези дванайсет месеца — свидетелство за репресиите на режима.
Бе едно друго време. Един друг свят.
Терминът „сериен убиец“ беше непознат. Както и думата „социопат“.
2
В седем часа, седнал на подиума като почетен гост, на Бен Чейс бе сервирано не особено вкусно печено говеждо, докато разни високопоставени особи се обръщаха към него и от двете му страни, надвисвайки над салатата му и купата с недоизядени плодове.
В осем часа кметът стана от мястото си, за да произнесе отегчителните си хвалебствия в чест на знаменития гражданин, герой от виетнамската война. Половин час по-късно, след като речта му най-накрая завърши, той поднесе на Чейс красиво оформен свитък, където подробно се описваха великите му подвизи, и го провъзгласи за герой на града.
На Чейс бяха връчени и ключовете на чисто нов мустанг кабриолет — съвсем неочакван за него дар от Търговската асоциация.
В девет и половина Бенджамин Чейс бе ескортиран тържествено от ресторанта „Железният чайник“, където се състоеше събитието, до паркинга. Там го чакаше новата му кола — истински звяр с осем цилиндров двигател и пълното оборудване, полагащо се на един спортен модел, включващо автоматична скоростна кутия, дълбоки меки седалки, странични огледала и бели гуми. Бе боядисана в искрящо черно, което контрастираше приятно с пурпурните ивици, започващи от предния капак и продължаващи от двете страни на автомобила.
Точно в десет и десет, след като вестникарите го снимаха заедно с кмета и представителите на Търговската асоциация, Чейс изрази благодарността си към всички присъстващи, метна се в своята награда и отпраши.
В десет и двайсет той вече се носеше по улиците на предградието „Ашсайд“ със скорост, надвишаваща със сто километра в час разрешените шейсет. Чейс профуча на червено по трилентовия булевард „Галасио“, зави зад ъгъла с такава скорост, че изгуби управление за миг и събори един пътен знак.
В десет и половина пое по дългия, стръмно издигащ се Канакауей Ридж Роуд, чудейки се дали ще може да накара своя мустанг да не пада под сто и шейсет до върха на склона. Играта ставаше опасна, но на него изобщо не му пукаше дали ще катастрофира или не.
Обаче дали защото двигателят имаше ограничител на скоростта, или пък колата просто не е била предназначена за подобни изпитания, не стана така, както му се искаше. Въпреки че Бен натискаше докрай педала на газта, спидометърът не показа повече от сто и трийсет километра, докато се движеше нагоре, и падна до сто и десет, когато изкачи хребета.
Сдържайки раздразнението си, той отлепи крак от педала, позволявайки на лъскавата машина да се плъзне по равния път с две платна, простиращ се по хребета на склона над града.
Долу се откриваше невероятна панорама от светлини — идеална гледка за влюбените сърца. Вляво от шосето се издигаше отвесна каменна стена, а отдясно се ширеше тревна площ, широка около петдесетина метра. Тя се простираше до железния парапет, отделящ парка от пропастта долу. Отвъд него улиците на града приличаха на миниатюрна електрическа карта, като светлинките бяха най-много в централната му част и около големия търговски център „Гейтуей Мол“.
Влюбените — предимно тийнейджъри — вечер паркираха тук, скривайки се от външния свят сред боровите дървета и къпиновите храсти. Възхищението им от красотата на нощния град ги хвърляше в обятията на партньора им по няколко пъти на вечер.
Едно време и Чейс беше правил така.
Той отби и спря колата. За миг тишината на нощта му се стори дълбока и всеобхватна. После Бен различи песента на щурците, тревожния вик на сова в далечината и смеха на млади хора.
Този смях го накара да се замисли защо е дошъл тук. Вярно, че му беше дошло до гуша от кмета, Търговската асоциация и всичко останало. Изобщо не му се ходеше на този банкет и отиде само защото не можа да измисли причина да им откаже. Сблъскал се с домораслия патриотизъм на градските власти, с тяхната романтична представа за войната, той се чувстваше така, сякаш невидим товар го притиска към земята. Навярно тягостните му чувства се усилваха и от обстоятелството, че някога и той беше същият като тях. Във всеки случай, избавил се от тяхната компания, той се бе насочил именно тук — в тази част на града, която свързваше с романтичните си спомени, алеята на влюбените над Канакауей, за която жителите на града разправяха какви ли не шеги.
Сега обаче тишината само му пречеше, позволявайки на неприятните мисли да го обсебват. Що се отнася до удоволствието, какво удоволствие беше да дойдеш тук сам? Макар че дори и да беше с момиче, едва ли щеше да се чувства по-добре.
Сред храстите в парка бяха паркирани половин дузина автомобили. Лунната светлина се отразяваше от броните и прозорците им. Ако Бен не беше наясно с мотивите на младежите, навярно щеше да си помисли, че колите са изоставени. Леко запотените стъкла обаче издаваха присъствието на младите двойки.
От време на време някаква сянка помръдваше в машините, изкривена от замъгленото стъкло. Това беше единственото движение, като се изключи шумоленето на листата на дърветата.
Изведнъж някаква сянка изникна от скалата вляво и започна да се промъква крадешком към тъмното островче под голямата плачеща върба, намираща се на около трийсетина метра от колата на Чейс. Въпреки че излъчваше дивата грация на изплашено животно, сянката без съмнение принадлежеше на човек. Той се движеше бързо, приведен ниско над земята.
Във Виетнам Чейс бе развил нещо като шесто чувство за наближаваща опасност. Сега изпитваше същото усещане.
Самотен мъж, дошъл пеш, без автомобил, веднага привличаше вниманието на алеята на влюбените. Колата представляваше подвижно легло за днешните тийнейджъри, задължителен елемент при прелъстяването и неотменим атрибут на съблазнителя. Нито един съвременен Казанова не би постигнал успех без нея.
Възможно бе човекът да търси развлечение във воайорството — да погледа влюбените птички за свое удоволствие и за техен смут. Докато беше в гимназията, Чейс на няколко пъти бе ставал жертва на подобни изпълнения. Тези забавления обаче бяха предимно за по-малките и за аутсайдерите — за хлапетата, които нямат възможността да се намират вътре в колата, където се вършеше истинската работа. Доколкото знаеше Бен, възрастните не се вълнуваха от подобни неща. Обаче мъжът, който се прокрадваше из храстите, беше поне метър и осемдесет висок, тялото му имаше пропорциите на зрял човек и бе лишен от юношеска тромавост. Пък и въпросното забавление се практикуваше на групи, за да се предотврати евентуалният побой от страна на някой изненадан любовник.
Не, това не беше на добре.
