— Сложи си колана — посъветва я той.
Тя го послуша.
— Какъв беше този? — попита Чейс. Бяха стигнали до булевард „Галасио“ и този път Бен го пресече на зелено.
— Майк — отвърна тя.
— Не гаджето ти.
— Моля?
— Другият.
— Нямам представа — отвърна тя.
— Поне видя ли лицето му?
Тя се намръщи.
— Лицето му?
— Да.
— Лице — думата като че ли нищо не й говореше.
— Да сте правили нещо друго? — продължаваше Чейс.
— Друго?
— Да сте взимали наркотици?
— Пушихме съвсем малко трева. По-рано.
„Май не е малко“ — помисли си Бен.
Той отново попита:
— Успя ли да видиш лицето му? Познаваш ли го?
— Лицето му? Не. Да. Не съвсем. Донякъде.
— Да не е някое бивше гадже или отхвърлен ухажор.
Тя мълчеше.
Явно не желаеше да говори и това даде време на Чейс да обмисли ситуацията. Припомняйки си как убиецът се прокрадваше из парка, той се замисли дали непознатият търсеше точно определен автомобил или и първата попаднала пред погледа му кола би свършила същата работа; дали това бе акт на отмъщение, насочен лично срещу Майк, или дело на някой откачен. В годините, преди да го мобилизират и да го изпратят отвъд океана, във вестниците непрекъснато пишеха за безсмислени убийства. Откакто се бе уволнил, Бен не четеше вестници, но знаеше, че нещата едва ли са се променили.
Убийствата го ужасяваха. Спомни си Виетнам и операцията „Жул Верн“. В съзнанието му изплуваха неприятни спомени.
Петнайсет минути след като потеглиха от парка, Чейс спря пред полицейския участък на Кенсингтън Авеню.
— Ще можеш ли да поговориш с ченгетата? — попита Бен.
— С ченгетата?
— Да.
Момичето сви рамене.
— Предполагам, че да.
Възстановяваше се изключително бързо. Дори поиска гребенче от Чейс и го прокара през тъмната си коса.
— Как изглеждам? — погледна го тя.
— Прекрасно.
Може би беше по-добре да живееш без приятелка, отколкото да умреш и да оставиш след себе си такава, която веднага да те забрави.
— Да вървим — рече момичето.
Отвори вратата и излезе навън, а дългите й стройни бедра се поклащаха грациозно под късата поличка.
Вратата на малката сива стаичка се отвори и вътре влезе дребен сив човечец. Лицето му беше набраздено от бръчки, а очите му бяха хлътнали, сякаш не беше спал от ден или два. Светло кестенявата му коса бе разрошена и се нуждаеше от подстригване. Той се приближи до масата, на която седяха Чейс и момичето, и зае единствения свободен стол, намествайки се в него така като че ли нямаше намерение никога да става.
— Аз съм детектив Уолъс — представи се той.
— Радвам се да се запознаем — отвърна учтиво Чейс, макар че изобщо не се радваше.
Девойката мълчеше, разглеждайки ноктите си.
— Е, какво се е случило? — попита полицаят, облегнал ръце на изподрасканата маса. Гледаше ги изморено, все едно беше чувал историята им хиляди пъти.
— Вече разказах на дежурния сержант повечето неща — каза Чейс.
— Той не е от отдел „Убийства“ — направи му забележка Уолъс.
— Трябва бързо да изпратите човек там. Трупът…
— Вече пратихме кола. Проверяваме информацията ви. Справяме се с тези неща. Може би не винаги добре, но се справяме. Значи твърдите, че някой е бил убит.
— Нейният приятел — наръган е с нож — поясни Чейс.
Уолъс изучаваше съсредоточено момичето, докато то разглеждаше ноктите си.
— Тя какво, не може ли да говори?
— Вероятно още е в шок.
— Сериозно? — Уолъс бе направил опит да се пошегува, което според Чейс бе неуместно.
— Мога да говоря — изведнъж се обади девойката.
— Как се казваш? — попита полицаят.
— Луиз.
— Луиз коя?
— Елънби. Луиз Елънби.
— В града ли живееш? — продължаваше с въпросите детективът.
— В Ашсайд.
— На колко си години?
В очите й проблесна ярост.
— На седемнайсет.
— Ученичка ли си?
— Завърших училище през юни — рече тя. — Есента отивам в колеж. В „Пен Стейт“.
— Кое беше това момче?
— Майк.
— И това е всичко?
— Какво да е всичко?
— Само Майк? Като Либерачи. Като Пикасо. Само едно име?
— Майкъл Карнс — въздъхна девойката.
— Само гаджета, или бяхте сгодени?
— Само гаджета. Излизаме заедно от година.
— Какво правехте на Канакауей Ридж Роуд? — позаинтересува се детективът.
Момичето го изгледа дръзко.
— А вие как смятате?
Въпреки че отегченият тон на полицая беше доста неприятен, поведението на девойката дотолкова изнервяше Чейс, че той поиска да се отърве от присъствието й възможно най-скоро.
— Вижте, детектив Уолъс — започна той. — Това наистина ли е необходимо? Момичето не е замесено в това. Вероятно онзи щеше да се нахвърли и върху нея, ако не се бях намесил навреме.
— Вие пък как се озовахте там?
— Просто минавах — отвърна Чейс.
Уолъс го гледа изпитателно няколко секунди, после попита:
