— Как се казвате? — попита полицаят.
— Бенджамин Чейс.
— Знаех си, че съм ви виждал преди. — Тонът му изведнъж се смекчи. — Снимката ви беше във вестниците днес.
Чейс кимна.
— Вие сте се представили страхотно там — каза Уолъс. — За това наистина се изисква кураж и мъжество.
— Не чак толкова много, колкото го изкарват.
— А, сигурен съм в това — махна с ръка детективът, макар и да беше повече от ясно, че за него подвизите на Чейс във Виетнам са къде-къде по-големи от написаното във вестниците.
Момичето изведнъж прояви интерес към Бен и започна да го изучава съсредоточено.
Отношението на Уолъс към нея също се бе променило. Той каза:
— Искате ли да ми разкажете какво точно се случи?
Тя изпълни молбата му, като от време на време губеше самообладание. Чейс на два пъти си помисли, че тя ще заплаче. Искаше му се да види, че не е толкова безсърдечна. От студенината и безразличието й буквално му призляваше. Навярно тя продължаваше да отрича съществуването на смъртта. Луиз сподави сълзите си и към края на разказа си беше абсолютно спокойна.
— Видя ли лицето му? — попита Уолъс.
— Само го мернах.
— Можеш ли да го опишеш?
— Съмнявам се.
— Опитай.
— Имаше кафяви очи, мисля.
— Нямаше мустаци или брада?
— Май не.
— Дълги бакенбарди или къси?
— Къси, предполагам.
— Някакви белези?
— Не.
— Нещо, което да ти е направило впечатление?
— Не.
— Формата на лицето му…
— Не.
— Какво не?
— Беше просто едно лице… Може да има всякаква форма.
— Косата му оредяваща ли беше, или не?
— Не мога да си спомня.
Чейс се намеси:
— Когато я намерих, бе изпаднала в шок. Съмнявам се да е запомнила нещо.
Вместо да му е благодарна за подкрепата, Луиз му хвърли сърдит поглед.
Той със закъснение си спомни, че за момиче на нейните години най-големият срам беше да загубиш самообладание, да не можеш да се справиш със ситуацията. А ето, че той беше издал моментната й слабост не на кого да е, а на един полицай. Повече не чакай никаква благодарност от нея, голяма работа, че си й спасил живота.
Уолъс се изправи.
— Хайде.
— Къде? — попита Чейс.
— Ще отидем на местопрестъплението.
— Наистина ли е необходимо? Искам да кажа, трябва ли и аз да идвам?
— Да, ще трябва да получа от вас доста по-подробни показания. На мястото на престъплението ще си припомните много повече неща, господин Чейс. — Полицаят се усмихна. — Няма да отнеме кой знае колко време. Момичето ще трябва да го задържим за по-дълго.
Уолъс беше спрял колата си на десетина метра от мястото на престъплението. Чейс седеше на задната седалка и отговаряше на въпроси, когато пристигна служебният автомобил на журналистите от вестник „Прес-Диспач“. От него излязоха двама фотографи и един репортер.
Лошите предчувствия на Чейс се потвърдиха. След репортерите от вестника щяха да пристигнат и хора от телевизията. Щом историята се разчуеше, отново щяха да направят от него герой.
— Извинете — обърна се той към Уолъс, — налага ли се репортерите да научават кой е помогнал на момичето?
— Защо питате?
— Дошло ми е до гуша от тях.
— Но вие сте й спасили живота. Трябва да се гордеете с това.
— Не искам да говоря с тях — настояваше Бен.
— Това си е ваша работа — отвърна му детективът. — Обаче се боя, че те ще поискат да разберат кой е попречил на убиеца. Това ще го има в рапорта за случая, а той е достъпен за пресата.
По-късно, когато Уолъс приключи със снемането на показанията му, Чейс слезе от колата и се запъти към полицая, който щеше да го откара до града. Изведнъж някой докосна с ръка рамото му. Той се обърна и девойката му прошепна:
— Благодаря ви.
Навярно си въобразяваше, но докосването й му се стори като интимна ласка, пък и ръката й остана там по-дълго, отколкото би трябвало. Само при мисълта за това му призляваше.
Срещна погледа й. После веднага отмести очи.
Точно в този момент се чу изщракването на фотоапарат, съпроводено с проблесването на светкавица. То беше мигновено, но самата снимка като че ли щеше да го преследва вечно.
Когато влезе в колата, униформеният полицай зад волана му се представи като Дон Джоунс. Докато пътуваха към града, той му сподели, че е чел за него във вестниците и би искал да получи автограф за децата си. Чейс се подписа на гърба на една полицейска бланка, от онези, които се използват за отчет в отдел „Убийства“. Помолен от Джоунс, написа: „На Рик и Джуди Джоунс“. Полицаят му зададе безброй въпроси за Виетнам, на които Бен се стараеше да отговаря колкото се може по-лаконично.
След като се прехвърли в своя мустанг, той потегли доста по-спокойно. Гневът му вече се бе изпарил, заменен от безкрайна умора.
В един и петнайсет паркира колата си пред къщата на госпожа Филдинг. Изпитваше облекчение, че нито един от прозорците не свети. Отключи входната врата толкова тихо, колкото му позволяваше допотопната ключалка, успешно прескочи всички скърцащи стъпала на стълбището и накрая се добра до таванския си апартамент. Той представляваше голяма стая, която му служеше едновременно за кухня, спалня и дневна, а към нея имаше малка тоалетна и баня.
Бен заключи вратата.
Вече се чувстваше в безопасност.
Естествено, той си даваше сметка, че вече никога няма да е в безопасност. Никой не беше в безопасност. Безопасността беше илюзия.
Слава богу, тази нощ нямаше да му се налага да води безкрайни учтиви разговори с госпожа Филдинг. Хазяйката му често се появяваше пред него в неизменния си домашен халат с незакопчани горни копчета, разкриващ неапетитните извивки на рибешко белите й отпуснати гърди. Чейс не можеше да проумее защо на тази възраст жената проявява такава нескромност, да не кажем небрежност.
Той се съблече и изми лицето и ръцете си. Всъщност изми ръцете си три пъти. Напоследък твърде често миеше ръцете си.
Разгледа раната от ножа на бедрото си. Кръвта се бе съсирила. Той проми раната, дезинфекцира я със спирт и я превърза.
