казах, че съм забравил да го сложа да го заредя. Помолих я да ми даде нейния телефон и да зареди моя. Тя отвори чантата си и извади апарата.
— Не е мобилен, а сателитен. Обаче дали ще работи под земята?
— Не знам. Може би няма. Но ще има сигнал, когато изляза на повърхността. Благодаря, Тери.
Проверих силата на звъненето и го намалих.
— Когато се зареди другият — добавих, — ако някой специално се обади… дай му номера на твоя, за да ме потърсят на него.
— Как специално?
Имах време да помисля за странния непознат, който ми позвъни по телефона, докато седях под отровната бругмансия. Може би просто беше набрал грешен номер. А може би не.
— Ако е жена със сексапилен и загадъчен глас и не си казва името — искам да говоря с нея.
Тя повдигна озадачено вежди.
— Каква е тази работа?
— Не знам. Сигурно нищо особено.
Напъхах телефона в раницата и затворих ципа.
— Ще се върнеш ли на работа, Оди? — попита ме тя.
— Скоро. Но не тази седмица.
— Купихме ти нова шпатула. Широка, с ръб, наточен с лазер. На дръжката е гравирано името ти.
— Супер.
— Супер е, я. Дръжката е червена, а името ти е в бяло. И е със същите букви като логото на „Кока- кола“.
— Пърженето ми липсва. И тиганът. — Персоналът на бистрото ми беше като семейство повече от четири години и още ги чувствах близки. Но когато тези дни ги видях отново, две неща помрачиха другарството ни: моята тъга и тяхното настояване, че съм герой. — Трябва да вървя — казах, станах и нарамих раницата.
Може би, за да ме задържи, тя ме попита:
— Ъъъ… Елвис скоро навъртал ли се е?
— Оставих го да плаче в кухнята.
— Пак ли плаче? За какво?
Разказах й случката със солниците.
— Той всъщност се опита да ми обясни с жестове, което е нещо ново, но аз не го разбрах.
— Може пък аз да го разбера — каза тя, след като ми отвори вратата. — Знаеш ли, че е имал еднояйчен брат-близнак?
— Да, знаех го, но го бях забравил.
— Джеси Гарън Пресли е бил мъртвороден в четири часа през нощта, а Елвис Аарън Пресли е излязъл на бял свят трийсет и пет минути по-късно.
— Помня, че си ми разказвала. Джеси е бил погребан в кутия.
— Повече семейството му не е могло да си позволи. Бил е погребан в гробището „Прайсвил“ на североизток от Тупело.
— Помисли си само — еднояйчни близнаци. Приличат си като две капки вода, имат еднакви гласове и сигурно имат еднакви способности. Но единият става най-прочутата звезда в музиката, а другият е погребан още като бебе.
— Тази мисъл не му е давала покой цял живот — каза Тери. — Хората твърдят, че често през нощта е разговарял с Джеси. Чувствал се е така, сякаш едната му половина е липсвала.
— Той и така е живял — като половин човек.
— В известен смисъл, да.
Тъй като от личен опит познавах подобно преживяване, изведнъж изпитах съжаление и симпатия към Краля.
Прегърнахме се и тя каза:
— Нужен си ни тук, Оди.
— И аз самият имам нужда да съм тук. Ти си страхотна приятелка, Тери.
— Кога да започна да се тревожа за теб?
— Съдейки по изражението на лицето ти, вече си започнала.
— Не искам да слизаш в тунелите. Все едно се погребваш жив.
— Не страдам от клаустрофобия — уверих я и излязох на външната площадка.
— Нямах предвид това. Давам ти шест часа и после се обаждам на Уайът Портър.
— Бих предпочел да не го правиш. Тери, сигурен съм повече от когато и да било, че трябва да изпълня мисията сам.
— Наистина ли си сигурен? Или… има нещо друго?
— Какво друго може да има?
Тя явно се страхуваше за мен, но не искаше да си го признае. Вместо да ми отговори или дори да потърси отговора в очите ми, зарея поглед в небето.
От север-североизток се струпваха тъмни облаци. Приличаха на парцали, с които беше избърсана цялата мръсотия от пода.
— Тук се крие нещо повече от завистта и вманиачеността на Саймън. Нещо много странно, но не знам какво. Във всеки случай дори и специален отряд на полицията не би могъл да спаси Дани. Заради дарбата ми аз съм най-големият му шанс.
Целунах я по челото, обърнах се и тръгнах надолу по стълбите.
— Дани мъртъв ли е вече? — попита тя.
— Не. Както казах, нещо ме привлича към него.
— Вярно ли е?
Изненадан от реакцията й, аз спрях и се обърнах към нея:
— Той е жив, Тери.
— Ако с Келси бяхме дарени от съдбата с дете, сега щеше да е на твоята възраст.
Усмихнах се.
— Много си мила.
Тя въздъхна.
— Добре, давам ти осем часа и нито минута повече. Ако ще да си екстрасенс, медиум или каквото и да е, но моята женска интуиция рядко ме лъже.
Не ми беше необходимо шесто чувство, за да разбера, че няма смисъл да се пазаря с нея да увеличи часовете от осем на десет.
— Осем часа — съгласих се. — Ще гледам да ти се обадя, преди да изтекат.
След като отново заслизах по стълбите, тя за сетен път ме спря:
— Оди, ти дойде само за да вземеш телефона назаем ли?
Когато се спрях и отново я погледнах, видях, че и тя беше слязла на първото стъпало.
— Може би, за да съм спокойна, искам да си го изясня… Не дойде ли да се сбогуваш?
— Не!
— Истина ли е?
— Истина е.
— Закълни се в бог.
Вдигнах ръка сякаш бях някакъв хлапак, който произнася скаутска клетва.
Тя обаче като, че не остана много убедена.
— Ще е глупаво да си отидеш от живота ми с лъжа.
— Не бих ти сторил никога подобно нещо. Освен това нямам никакво намерение да се самоубивам. Харесвам живота си, макар и да е малко странен. Само като извървя жизнения си път, доколкото и както мога, аз ще отида там, накъдето се стремя. Нали ме разбираш?
— Да. — Тери се наведе. — Ще седна тук и ще гледам как се отдалечаваш. Няма да ти е на късмет да ти обърна гръб точно в този момент.
— Добре ли си?
