Джесъп, той можеше да го очисти в микробуса, докато змиевидният караше. И дори беше имал време да го изтезава, ако такова беше желанието му.
Да доведе Дани в този лабиринт и да го влачи километри по тунелите можеше да мине за изтезание, но не беше нито достатъчно драматично, нито физически насилствено, за да възбуди опасен убиец, който обича миризмата на кръвта.
Саймън и неговите двама спътници имаха някакъв интерес Дани да е жив, но на мен този интерес ми убягваше.
Едва ли бяха изминали целия този път само за да заобиколят пътните блокади и въздушните полицейски патрули. Спокойно можеха да намерят и по-удобно място, където да се покрият докато свалят блокадата. Обзет от лоши предчувствия, ускорих крачка не защото психическият магнетизъм се беше засилил (а и не беше така), а защото на всяко кръстовище на тунелите виждах в канала нови следи.
Безкрайните сиви стени, еднообразното редуване на сенките и светлините, тишината: същински ад за всеки отчаян грешник, чиито най-големи страхове бяха самотата и скуката.
След като открих първите следи, вървях още около половин час. Не тичах, но се движех бързо. Така стигнах до мястото, от което те бяха излезли от подземния лабиринт.
Осемнайсета глава
Когато докоснах неръждаемата стоманена врата в стената на тунела, почувствах, че някаква невидима сила ме издърпа напред, сякаш тези, които преследвах, бяха рибарите, а аз — рибата. Вратата водеше към Г-образен коридор, в края на който имаше друга врата. Зад нея имаше преддверие, спираловидни стъпала и друг сандък с инструменти.
Макар че февруари беше приятно топъл и прохладен, тук миришеше на застояло и на разложено. Очевидно Саймън беше успял да отключи вратата, както и при първия вход за подземията, в уличката близо до кафе „Синята луна“. Но на излизане бяха затворили вратата и тя отново се беше заключила.
С помощта на ламинирания си талон-шофъорска книжка можех да отворя обикновено резе, но този модел брави, макар и да бяха евтини и не много надеждни, щяха се опънат пред тънката пластмаса. Извадих от раницата клещи.
Не че ме беше страх да не ме чуят Саймън и компания. Те бяха минали оттук преди часове и едва ли се бяха спрели.
Тъкмо когато се канех да стисна с клещите патрона на бравата, звънна сателитният телефон на Тери и ме стресна.
Забавих се, докато го извадя от джоба, и отговорих едва на третото позвъняване.
— Да?
— Здрасти.
Веднага познах жената със сексапилния глас, която ми се беше обадила снощи, докато седях под клоните на отровната бругмансия зад къщата на Ин.
— Пак ти.
— Аз.
Можеше да се е сдобила с този номер само ако е звъняла на презаредения ми мобилен телефон и е разговаряла с Тери.
— Коя си ти? — попитах я.
— Още ли си мислиш, че съм сбъркала номера?
— Не. Коя си ти?
— Трябва ли да питаш?
— Аз вече те попитах.
— А не трябваше.
— Гласът ти не ми е познат.
— Толкова много мъже го знаят.
Дори и да не говореше със загадки, думите й звучаха мъгляво и подигравателно.
— Познавам ли те?
— Не. Но не си ли ме сънувал?
— Да съм те сънувал?
— Разочарована съм от теб.
— Пак ли?
— Още.
Сетих се за следите в канала. Едни от тях принадлежаха или на юноша, или на жена.
Тъй като не знаех каква игра играе, зачаках.
Тя също чакаше.
Гредите на тавана на помещението, в което се намирах, бяха обвити в паяжини. Паяците, тези чудати архитекти, проблясваха с черните си лъскави тела, движейки се сред белезникавите трупове на няколко мухи.
— Какво искаш? — попитах я аз накрая.
— Чудеса.
— Тоест?
— Приказни небивали неща.
— И защо звъниш на мен?
— А на кого другиго?
— Аз съм само кухненски работник.
— Удивяваш ме.
— Пържа палачинки, кайма и други храни.
— Леденостудени пръсти.
— Какво?
— Това искам.
— Искаш леденостудени пръсти?
— Да ме погалят по гърба, отгоре до долу.
— Вземи си масажистка ескимос.
— Масажистка?
— Заради студените пръсти.
Онези, които са оперирани от чувство за хумор, винаги задават въпроси. Тя стори същото:
— Това шега ли е?
— Не от най-сполучливите.
— Мислиш, че всичко е смешно и забавно, така ли?
— Не всичко.
— Дори напротив, няма почти нищо смешно, задник такъв. Сега смешно ли ти е?
— Не, не ми е.
— Знаеш ли според мен кое ще е смешно?
Не отговорих.
— Смешно ще е, ако ударя с чук по ръката на недъгавия дребосък.
Над мен пропълзя осмокрак арфист и засвири тихата си мелодия на тънките струни на паяжината.
— Дали костите му ще се строшат като стъклени? — продължи тя.
След кратка пауза отвърнах:
— Извинявай.
— За кое се извиняваш?
— Извинявай, че те обидих с ескимоската шега.
— Аз не се обиждам, бебчо.
— Радвам се да го чуя.
— Само малко се ядосах.
— Съжалявам, наистина.
