витаеше в двора отпред.
— Как се чувстваш? — попита ме шерифът.
— Изпържен.
— Тейзърите не нанасят тежки поражения.
— Не ви ли мирише на изгоряла коса?
— Не. Мейкпийс ли беше?
— He. — Двамата с Портър влязохме в кухнята. Някакъв змиеподобен тип. Намерихте ли Дани?
— Той не е тук.
— Не съм съгласен.
— На пътя е чисто. Иди на алеята.
— Отивам.
— Чакай ме при дървото на смъртта.
— Ще чакам.
— Добре ли си, синко?
— Езикът ме сърби.
— Можеш да го почешеш, докато ме чакаш.
— Благодаря.
— Од?
— Да?
— Върви.
Шеста глава
Дървото на смъртта е от другата страна на алеята, на една пресечка от дома на Джесъп, в двора на Ин.
През лятото и есента високата трийсет и два метра бругмансия е окичена с жълти продълговати цветя. Понякога цъфтят над сто цветчета, може би дори двеста. Всяко цветче е дълго от двайсет и пет до петдесет сантиметра в зависимост от клоните.
Господин Ин много обича да изнася лекции за смъртоносната природа на красивата бругмансия. Всяка част от дървото — корени, ствол, кора, листа, чашки, цветя — е силно отровна.
Само едно късче от негов лист предизвиква кървене от носа, ушите и очите, както и смъртоносна диария. Само за минута зъбите ти опадат, езикът ти почернява, а мозъкът ти започва да се втечнява.
Може би е малко преувеличено. Когато господин Ин за пръв път ми разказа за дървото, бях на осем години и запомних за цял живот неговото зрелищно описание на отравянето с бругмансия.
Защо господин Ин (и жена му) се гордееха толкова много, че са посадили и отгледали дървото на смъртта, аз не знам.
Еми и Пука Ин са американци от азиатски произход, но не се занимават с екзотични езотерични науки. Твърде добри са, за да посвещават времето си на зловещи експерименти в голяма секретна лаборатория, издълбана в скала дълбоко под къщата.
Дори и да разполагаха с възможности да унищожат света, не мога да си представя човек на име Пука да натисне червеното копче на машината на апокалипсиса.
Семейство Ин посещават проповедите в църквата „Сейнт Бартоломю“. Той е член на „Рицарите на Колумб“. Тя посвещава десет часа седмично на благотворителна работа към църквата.
Семейство Ин често ходят на кино, а Еми е болезнено сантиментална и плаче по време на любовни и патриотични сцени и когато някой от героите умре. Дори Пука веднъж плака, когато Брус Уилис неочаквано беше прострелян в ръката.
Въпреки всичко година след година, през всичките три десетилетия съвместен брачен живот, след като осиновиха и отгледаха две сирачета, те старателно се грижеха за дървото на смъртта: торяха го, поливаха го, подрязваха клоните му, пръскаха го срещу вредители. Смениха задната веранда с много по-голяма, от секвоя. Обзаведоха я с мебели, за да могат да седят заедно на закуска или по време на топли вечери в пустинята и да се възхищават на великолепното смъртоносно творение на природата.
Тъй като не исках да ме забележат органите на реда, които сигурно в момента непрекъснато влизаха и излизаха от къщата на Джесъп, и така щеше да продължи до сутринта, аз влязох през портата в задния двор на Ин. Понеже сядането на верандата без покана беше проява на лоши обноски, седнах в двора, под бругмансията.
Осемгодишното хлапе в мен се запита дали тревата беше абсорбирала отровата от дървото. Ако наистина беше толкова силна, отровата можеше да проникне през джинсите ми.
Мобилният ми телефон иззвъня.
— Ало?
— Здрасти — обади се женски глас.
— Кой е?
— Аз.
— Мисля, че сте сгрешили номера.
— Така ли мислиш?
— Да.
— Разочарована съм.
— Случва се.
— Знаеш ли кое е първото правило?
— Казах вече, че…
— Трябва да си сам.
— …сте сбъркали номера.
— Толкова съм разочарована от теб.
— От мен?
— Много.
— Заради сгрешения номер ли?
— Това е направо жалко — каза тя и затвори.
Номерът на жената беше скрит и на екрана не се изписа нещо.
Революцията в телекомуникациите не винаги улеснява общуването.
Вторачих се в телефона, в очакване тя отново по погрешка да ме набере, но апаратът не звънна. Затворих го и го прибрах. В далечината вятърът сякаш пробиваше дупка в пустинята.
Отвъд неподвижните клони на бругмансията, които бяха покрити с листа, но щяха да цъфнат чак в края на пролетта, на високия нощен небосвод звездите сияеха ярко, а сребристата луна излъчваше мека светлина.
Когато погледнах часовника си, се изненадах — 3:17 часа сутринта. Бяха минали само трийсет и шест минути, откакто се бях събудил и открил доктор Джесъп в стаята си.
Бях загубил представа за времето и си мислех, че всеки момент ще съмне. Петдесетте хиляди волта сигурно бяха повредили и часовника ми, но още повече бяха объркали времевата ми ориентация.
Ако клоните на дървото не закриваха такава голяма част от небето, щях да потърся Касиопея, съзвездие, което имаше особено значение за мен. В древногръцката митология Касиопея е майка на Андромеда.
Една друга Касиопея, но не митологична, а истинска, беше майка на дъщеря, която тя беше кръстила Бронуен. И Бронуен е най-милият човек, когото познавам.
Когато съзвездието Касиопея застане над нашето полукълбо и го видя на небето, не се чувствам толкова самотен.
Това не е разумна реакция на съчетание от звезди, но сърцето не може да живее само по законите на логиката. Абсурдността е много ефикасно лекарство, стига да не се предозира.
Една полицейска кола с изгасени фарове спря пред портата на Джесъп.
Станах от пейката и ако седалището ми беше отровено, то поне още не беше окапало.
Когато се настаних на предната седалка и затворих вратата, шерифът Портър ме попита:
