— Как е езикът ти?
— Моля?
— Още ли те сърби?
— А, не. Спря.
— Няма ли да е по-добре ти да караш?
— Да, но ще ми е трудно да обясня как аз, работникът от ресторанта, кара полицейска кола.
Докато се движехме по алеята, шерифът включи фаровете и изрече:
— Какво ще кажеш да обикаляме улиците и когато почувстваш, да ми кажеш накъде да завия?
— Да опитаме. — Тъй като беше изключил полицейската радиостанция, аз го попитах: — Няма ли да искат да се свържат с вас?
— В къщата на Джесъп ли? Нямаме повече работа там. Криминалистите ще довършат започнатото. Разкажи ми повече за типа с тейзъра.
— Имаше зли зелени очи. Беше гъвкав и пъргав като змия.
— Сега на него ли се настройваш?
— Не. Зърнах го много за кратко, преди да ме парализира с тока. За да действам по-ефективно, ми е необходима по-ясна мислена картина. Или име.
— Значи Саймън?
— Не знаем със сигурност дали Саймън е замесен.
— Залагам си главата, че е. Убиецът е продължил да налага Уилбър Джесъп много след като той вече е бил мъртъв. Това убийство е извършено със злоба. Но не е бил сам. Имал е съучастник. Може би някой, с когото се е запознал в затвора.
— Ще опитам с Дани.
Мълчаливо изминахме няколко пресечки.
Стъклата на колата бяха свалени. Въздухът изглеждаше чист, но носеше в себе си миризмата на пясък от Мохаве, в чиито простори се намираше нашето градче.
Гумите газеха по килима от лаврови листа и те хрущяха под тежестта на автомобила.
Пико Мундо приличаше на изоставен град.
Шерифът няколко пъти ме погледна крадешком и каза:
— Мислиш ли да се връщаш на работа в закусвалнята?
— Да, сър. Рано или късно ще се върна.
— По-добре да е рано. На хората им липсват твоите пържени картофи.
— Поук също ги прави хубави — отвърнах аз, имайки предвид Поук Барнек, другия работник, който приготвяше аламинутите в „Пико Мундо Грил“.
— Не са лоши, но не могат да се сравняват с твоите. Нито палачинките му.
— Никой не може да прави пухкави палачинки като моите.
— Това някаква кулинарна тайна ли е?
— Не, сър. Вроден инстинкт.
— Дарба за палачинки.
— Да, сър, така изглежда.
— Почувства ли привличане вече?
— Не, още не. И ще е по-добре да не говорим за това. То просто ще се случи.
Шерифът въздъхна.
— Не знам дали някога изобщо ще мога да свикна с тези паранормални щуротии.
— Самият аз досега не съм свикнал, а и едва ли ще свикна.
Между две палми пред гимназията на Пико Мундо беше опънат голям надпис: „ГУЩЕРИ, НИЕ СМЕ С ВАС“.
Когато бях ученик в същата гимназия, спортният ни отбор се казваше „Смелите“. Мажоретките носеха на главите си ленти с пера. Това се възприемаше като обида към местните индиански племена, макар че нито един индианец не се оплака.
От администрацията на училището промениха „Смелите“ на „Гущерите“ — на името на Хелодерма Суспектум или големите отровни гущери, обитаващи пустинята Мохаве. Обаче нито във футбола, нито в баскетбола, бейзбола, бягането и плуването „Гущерите“ не можаха да достигнат резултатите на „Смелите“. Повечето от местните обвиняваха за това треньорите.
Някога вярвах, че всички образовани хора са наясно, че някой ден астероид може да се блъсне в Земята и да унищожи човешката цивилизация. Но може би повечето от тях още не бяха чули за подобен апокалиптичен сценарий.
Сякаш прочел мислите ми, шерифът Портър се обади:
— Можеше и да е по-лошо. Жълтият миризлив бръмбар от Мохаве е застрашен от изчезване биологичен вид. Можеха да кръстят отбора „Миризливите бръмбари“.
— Наляво — казах и той зави на следващото кръстовище.
— Ако Саймън изобщо искаше да се върне тук, щеше да го стори преди четири месеца, когато го пуснаха от затвора във Фолсъм. През октомври и ноември бяхме изпратили допълнителни патрули в квартала на Джесъп.
— Дани каза, че са взели предохранителни мерки в къщата. Сложили по-здрави брави на вратите, монтирали по-добра алармена система.
— Значи Саймън се е изхитрил и е изчакал. Обикновено рано или късно всички се отпускат и свалят гарда. В интерес на истината, след като ракът погуби Карол, не очаквах Саймън да се върне в Пико Мундо.
Преди седемнайсет години, ревнив до побъркване, Саймън Мейкпийс си внушил, че младата му жена му изневерява. И се лъгал.
Убеден, че докато е на работа, в къщата му се вършат греховни неща, той се опитал да разбере от четиригодишния си син името на неканения гост. И тъй като такива гости нямало, Дан не могъл да му каже нищо. Тогава Саймън го хванал за раменете и го разтърсил.
Крехките кости на момчето изпукали. Счупили се две ребра, лявата ключица, лявата и дясната раменни кости, дясната лъчева кост, дясната лакътна кост и костите на дясната му китка.
След като не могъл да изкопчи от сина си името на натрапника, Саймън отвратен го захвърлил и му счупил още дясното бедро, десния пищял и всички костици на дясното му стъпало.
В това време Карол пазарувала в магазина. Когато се върнала, открила Дани сам, в безсъзнание и с кръвоизливи. Острият край на счупената раменна кост стърчал от ръката му.
Уплашен от обвиненията за насилие срещу деца, каквито биха отправили срещу него по съдебен път, Саймън избягал. Давал си сметка, че скоро може да не се радва на свободата.
Тъй като нямало какво да губи, а значи и нямало какво да го спира, той се заклел да отмъсти на мъжа, когото най-много подозирал в прелюбодеяние с жена си. Но тъй като изобщо нямало любовник, той просто извършил поредния си акт на жестокост и насилие.
Люис Холман, с когото Карол се виждала няколко, пъти, преди да се омъжи, бил основният заподозрян на Саймън. Той издебнал Холман, блъснал го с форд експлоръра си и го убил.
В съда твърдял, че намерението му било само да сплаши Холман, а не да го убие. Подобно твърдение противоречало на факта, че след като блъснал с колата жертвата си, той няколко пъти прегазил тялото.
Разкаял се и дори се разплакал. Когато седнал на скамейката на подсъдимия, изобщо не се оправдавал, нито отричал. Няколко пъти се молил в съдебната зала.
Бил осъден за предумишлено убийство, но съдът отхвърлил искането за най-тежко наказание, за каквото настоявало обвинението.
Ако същите съдебни заседатели можеха да се съберат отново в същия състав и отново да гласуват, без съмнение единодушно щяха да одобрят смяната на името на отбора от „Смелите“ на „Гущерите“.
— Завийте надясно — казах на шерифа.
След като бил осъден на лишаване от свобода, Саймън излежал цялата си присъда за предумишлено убийство, извършено с особена жестокост. После бил пуснат да върви където си поиска и да прави каквото си поиска.
