— Кой… какво си ти? — попитах.
— Беше прав първия път. Кой.
— Отговори ми тогава.
— Можем ли да поседнем? Ужасно съм уморен.
Оставих го да седне, но аз останах прав, за да мога да реагирам бързо, ако се наложи. Той отиде до канапето и се просна на него, а междувременно аз успях да го огледам по-добре. Приличаше на мечка. При това огромна — не някое малко сладко меченце, а великан с височина над два метра. Раменете му бяха много широки, а под раздърпаните дрехи сигурно се криеше гръден кош като варел и крака като дървесни стволове. Лицето му наподобяваше гранитен блок, изваян от скулптор единствено с помощта на нож за масло, карфица и захабена отвертка. Очите му бяха разположени дълбоко, а челюстта му бе по-яка и от тази на Шварценегер. Всичко това беше покрито с козина.
Ако не бях свикнал да гледам следобедни шоута по телевизията — всички тези програми със съпрузи, изневеряващи на жените си с техните майки, и отвлечени от извънземни травестити-стоматолози, тогава със сигурност щях да се смачкам като картонена чашка от вида на говорещата Баба Меца. Но ако си се срещал с отрепките, които се навъдиха по нашите улици през деветдесетте, със сигурност си станал по- жилав от Сам Спейд и Филип Марлоу.
— Хайде, разправяй — наредих.
— Казвам се Бруно — отвърна ми мечката.
— И?
— Ти ме попита само кой съм.
— Не ми се прави на хитър.
— Значи не си бил буквален.
— Кога?
— Когато ме попита кой съм аз, всъщност искаше да получиш по-обща информация, по-широк спектър от данни.
— Ей, знаеш ли, че мога да ти гръмна тиквата за това? — процедих през зъби.
Той като че ли се изненада и се размърда неспокойно на канапето, при което пружините заскърцаха.
— За какво?
— За това, че говориш като шибан счетоводител.
Той се позамисли.
— Добре. Защо пък не? Какво ли пък имам да губя? Тръгнал съм по следите на Греъм Стоун — онзи, когото си чул тук преди няколко часа. Той е издирван за едни престъпления.
— Какви престъпления?
— Няма да ги разбереш.
— Виж какво, приличам ли ти на човек, отраснал в женски манастир, който няма представа що е грях? Нищо от онова, което е способен да направи някой изрод, не може да ме изненада. И така, как този тип Стоун е успял да влезе тук? Ами ти?
Той се поколеба за момент и трябваше да размахам демонстративно пистолета пред носа му, за да го накарам да заговори.
— Май няма никакъв смисъл да го крия — започна Бруно. — Всъщност ние двамата дойдохме от друга вероятност.
— Ъ? — Бях зяпнал като надрусан почитател на „Грейтфул Дед“ по време на техен концерт.
— Друга вероятност. Друга линия на времето. Греъм Стоун е от друга Земя, която е част от безкрайната редица възможни светове, съществуващи паралелно един до друг. Аз пък идвам от един по-различен свят от неговия. Виждаш ли, ти си се превърнал в пресечна точка на времевите енергии. Ако това ти се случва за пръв път, то талантът ти трябва да е нов. Освен това не си каталогизиран — в наръчника не пише нищо за теб. В случай че беше стар талант…
Изсумтях няколко пъти, преди той да се сети да замълчи. Накарах го да ми налее чаша уиски и след като го изпих, се осмелих:
— Обясни ми тази… ъ-ъ-ъ, способност, която съм придобил. Май не ми е много ясна.
— Това значи, че си способен да пътуваш през вероятностите от една Земя до друга. Но единствените портали, през които можеш да преминеш, са тези живи същества, които по някакъв начин абсорбират времевата енергия и я разсейват без опасност от експлозия.
— Експлозия…
— Да. Това може доста да обърка нещата.
— Колко да ги обърка? Много?
— Няма значение, важното е, че ти си един от онези надарени хора, които не експлодират.
— Много се радвам да чуя това.
— Ти създаваш портал като — ами, подобно на някаква духовна аура — в радиус от шест метра във всички посоки.
— Сериозно? — попитах вцепенено.
— Не всички възможни светове имат такива надарени създания като теб, следователно и безкрайната редица от вероятности не е напълно достъпна за нас.
Допих си уискито и ми се прииска да схрускам чашата. „Значи има някаква друга Земя, където интелигентните мечки са господстващият вид?“ Повече не можех да хвърлям вината за откачените събития върху горещата нощ, прекарана със Силвия. И най-известният психиатър на света не би успял да ме убеди, че посткоитуалната депресия може да бъде нещо такова.
— Не точно господстващ вид — каза Бруно. — Но в моята линия на вероятностите имаше ядрена война с ужасни мащаби скоро след приключването на Втората световна война. В крайна сметка науката оцеля, но едва ли същото би могло да се каже за повечето хора. За да оцелеят като раса, те е трябвало да стимулират интелект у no-низши видове и да овладеят до съвършенство генното инженерство, за да създадат животни с човешка интелигентност и сръчност.
Той вдигна ръцете си, които завършваха с къси и дебели пръсти — no-скоро лапи. Размърда ги пред очите ми и ми демонстрира всичките си квадратни зъби в една широка, тъпанарска усмивка.
— Ако по някакъв начин можех да си уредя среща със Стивън Спилбърг — рекох, — двамата щяхме да станем адски богати.
Онзи се намръщи.
— Стивън Спилбърг? Бащата на космическите пътешествия?
— Какво? Не, бе, филмовия режисьор.
— Не и на моя свят.
— Искаш да кажеш, че на твоя свят Спилбърг е откривателят на космическите пътешествия?
— Също и на сладоледеното кисело мляко.
— Сериозно ли?
— И на антигравитационните ботуши, и на пуканките за микровълнова печка. Той е най-богатият човек в историята.
— Разбирам.
— Както и архитект на световния мир — изрече Бруно почтително.
Седнах. Това, което чух, май ми дойде в повече. Докато логичните изводи от думите на пришълеца си пробиваха с усилие път през дебелата ми кратуна, успях да формулирам следния въпрос:
— Означава ли това, че идиотските същества от хиляди различни светове ще започнат да изникват около мен отсега нататък?
— Не съвсем — беше отговорът. — Първо, не съществуват чак толкова сериозни причини някой да посети твоя свят — или който и да било друг впрочем. Има толкова много алтернативни реалности, че е почти невъзможно трафикът да се натовари в някоя от тях. Освен ако не е някаква толкова необикновена Земя, че да служи като примамка за туристите. Обаче няма за какво да се притесняваш — твоята Земя изглежда съвсем скучна и тривиална, съдейки по апартамента ти.
Пуснах покрай ушите си последното и казах:
— Но представи си само, че се разхождам по улицата, когато някой реши да се прехвърли. Това няма ли
