Брат Од

лунните планини, развили точен метод за пресмятане орбитата на планетите и преди всичко предоставили понятно обяснение на атомната теория.

Доколкото знаех, в течение на векове никой от тези симпатяги не беше вдигнал манастира си във въздуха.

Но аз, разбира се, не знам всичко. Предвид знанието, което човек може да придобие в безчет научни дисциплини, вероятно ще е по-точно да кажа, че не знам нищо.

Може би се е случвало монаси-учени да направят манастира си на пух и прах. Както и да е, абсолютно съм сигурен, че не е било нарочно.

Не можех да си представя брат Джон, филантроп и майстор на бисквитки, да се хили като побъркан в зле осветена лаборатория и да планира гибелта на света. Но макар и брилянтен ум, той все пак е човек. Ето защо лесно можех да си представя как спира експеримента, вдига тревожен поглед, въздъхва и от абатството остава локвичка нанотия.

— И аз не знам какво.

— Сър?

Той вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Да, може би и аз не знам какво.

— И аз не знам какво ли, сър?

— Да. Ти ме попита съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ми тук да вдигнат нещо във въздуха или и ти не си знаел какво. Не виждам как могат да вдигнат нещо във въздуха. Самите опити, искам да кажа.

— О. Но може да се сучи нещо друго.

— Може би да, вероятно не. Нещо и аз не знам какво.

— Може би да. Какво например?

— Каквото и да е.

— Какво каквото и да е?

— За каквото ти стигне въображението.

— Сър?

— Вземи си още бисквитки.

— Сър, въображението ми стига за всичко.

— Да. Правилно. Въображението не знае граници.

— Значи всичко може да се обърка?

— Може не е същото като ще. Теоретично могат да ни сполетят какви ли не катаклизми, но вероятно нищо няма да се случи.

— Вероятно ли?

— Вероятността е важен фактор, Од Томас. Кръвоносните съдове в мозъка ти могат да избухнат сега и след една секунда да си мъртъв.

Незабавно съжалих, че не си бях взел втора бисквитка.

Брат Джон се усмихна и погледна часовника си. Погледна и мен.

— Видя ли? — Сви рамене. — Вероятността беше малка.

— Всичко, което може да се случи — подех аз, — ако предположим, че се случи, може би да доведе до ужасната смърт на много хора?

— Ужасната?

— Да, сър. Ужасната.

— Ужасното е въпрос на субективна преценка. Ужасното за един може да не е ужасното за друг.

— Изпотрошени кости, пръснати сърца, експлодиращи глави, горяща плът, кръв, болка, писъци — такова ужасно.

— Може би да, вероятно не.

— Пак същото.

— По-скоро ще престанат да съществуват.

— Това е смърт.

— Не, има разлика. Смъртта оставя труп.

Пресегнах се за бисквитка, но дръпнах ръка като опарен.

— Сър, плашите ме.

Когато синята чапла се изправи и разгърне дългите си щекоподобни крака, тя ни удивлява с истинската си височина; по подобен начин, когато брат Джон се надигна от стола, той се оказа дори по-висок, отколкото го помнех.

— Вече ще станат няколко години, откакто аз самият съм много уплашен. С времето свикваш.

Станах.

— Брат Джон… каквото и да правите тук, сигурен ли сте, че е редно да го правите?

— Интелектът ми е дар от Бога. Мой свещен дълг е да го използвам.

Думите му докоснаха струна в мен. Когато някой от мъртвите е бил убит и дойде при мен в търсене на справедливост, аз винаги се чувствам задължен да помогна на бедната душа.

Разликата е, че аз се опирам на разума си и на нещо, което може да се нарече шесто чувство, докато в изследванията си брат Джон строго се ръководи от интелекта си.

Шестото чувство е нещо невероятно, което само по себе си предполага наличието на свръхестествено провидение. Човешкият интелект, при цялата му мощ и триумфи, до голяма степен е продукт на този свят и следователно е несъвършен.

Ръцете на монаха, подобно на интелекта му, също са му от Бога дадени, но той може да избере да души с тях пеленачета.

Не беше нужда да му припомням всичко това. Казах го по-просто:

— Сънувах нещо страшно. Тревожа се за децата в училището.

За разлика от сестра Анджела брат Джон не долови веднага лъжата ми.

— Сбъдвали ли са се сънищата ти преди?

— Не, сър. Но този беше много… истински.

Той придърпа качулката над главата си.

— Опитай се да сънуваш нещо хубаво, Од Томас.

— Не мога да контролирам сънищата си, сър.

Ръката му бащински обгърна рамото ми.

— В такъв случай може би е по-добре да не спиш. Въображението обладава ужасяваща сила.

Не разбрах кога брат Джон ме е превел през стаята, но креслата бяха останали зад гърба ми. Една врата беззвучно се разтвори и разкри окъпаното в червена светлина преддверие.

Сам пресякох прага и се обърнах за последно към брат Джон:

— Сър, когато се отказахте от попрището на светски учен, за да станете монах-учен, не ви ли поблазни поне малко да работите като продавач на гуми?

— Каква е смешката?

— Това не е виц, сър. Когато животът ми се усложни неимоверно и трябваше да прекъсна кариерата си като готвач на аламинути, подобна работа ме привличаше. Но вместо това дойдох тук.

Брат Джон мълчеше.

— Ако можех да бъда продавач на гуми и да помагам на хората да се придвижват върху добър каучук на изгодна цена, това щеше да е полезна работа. Ако можех да бъда продавач на гуми и нищо друго, просто добър продавач с малък апартамент е едно момиче, което някога познавах, това щеше да ми стига.

Светлината на преддверието хвърляше кървави отблясъци върху виолетовите му очи. Той поклати глава — неприемане на подобен жест:

— Искам да знам.

— Какво?

— Всичко — сряза ме той и врата се затвори помежду ни. Бляскави стоманени букви върху стоманена врата: