Камъните изчезнаха в снега и мрака. Или се бях отскубнал от преследвача си, или, предугаждайки намеренията ми, той ме беше заобиколил, когато се наведох.
Трескаво събрах още материални оръжия от земята, обърнах се на триста и шейсет градуса и се взрях в мрака, готов да го посрещна с камъни.
Единствено снегът равномерно се сипеше по съвършено права линия, образувайки дълга белоснежна завеса от снежинки, танцуващи валс.
Не виждах по-далеч от пет метра пред себе си. Досега не знаех, че снежните парцали могат така да ограничават видимостта.
Един-два пъти ми се стори, че зървам някакъв силует, но сигурно това е било само илюзия, защото не можех да фокусирам погледа си. Нощната картина постепенно ме бе замаяла.
Затаих дъх и се ослушах. Снегът вече не пееше любовни трели на земята, а се беше превърнал в пазител на тишината й.
Зачаках. Много ме бива в чакането. Шестнайсет години чаках неуравновесената ми майка да ме убие в съня ми, преди най-после да се изнеса и да я оставя сам вкъщи с любимия й пистолет.
Ако въпреки периодичните опасности, в които ме поставя дарбата ми, доживея до относителна старост, това ще прави шейсетина години, преди да видя Сторми Луелин в следващия свят. Чакането е дълго, но аз съм търпелив.
Лявото рамо ме болеше, а главата ми, ударена от тоягата, също беше зле. На всичкото отгоре премръзнах.
По някаква причина похитителят не ме беше последвал.
Ако земята беше покрита със сняг, щях да се просна по гръб и да правя снежни ангели. Но точно сега условията не бяха много подходящи за игра. Може би по-нататък.
Не виждах абатството. Не бях сигурен от коя посока дойдох, но не се притесних. Никога не съм се губил.
Неконтролируемото тракане на зъби извести приближаването ми. Държах по един камък във всяка ръка и предпазливо се запромъквах през ливадата, докато не достигнах окосената трева. Абатството мрачно се възправяше в снежната нощ.
Щом стигнах до библиотеката, където почти се бях спънал в проснатия монах, не открих следа нито от жертвата, нито от похитителя. Разтревожих се, че човекът може да е дошъл в съзнание и, сериозно наранен и дезориентиран от удара, да е изпълзял нанякъде и да е припаднал още веднъж. Описах няколко дъги около местопроизшествието, но не открих никого.
Библиотеката образуваше прав ъгъл с крилото за гости, от което бях излязъл преди малко повече от час в преследване на бодака. Най-сетне пуснах камъните, които досега здраво стисках в юмруците си, и, полупремръзнал, отключих вратата към задното стълбище.
Когато се изкачих на третия етаж, заварих вратата на скромната си стаичка открехната, както я бях оставил. Само че от процепа не надничаха отблясъците на дебелата свещ, която бях запалил, докато чаках снегът да завали. Посрещна ме по-ярка светлина.
Осма глава
Не ми се струваше много вероятно отговорникът за настаняването на гостите брат Роланд да сменя чаршафи или да носи вино, наточено от „две пълни бъчви“, които Свети Бенедикт е предвидил като неотменна част от монашеското гостоприемство, когато е писал устава на ордена, създаден от него през шести век.
В „Свети Вартоломей“ не се намира глътка вино. Хладилният шкаф в банята съдържа кутийки кока-кола и бутилки студен чай.
Когато влязох в стаята си, готов да изкрещя „Умри, злосторнико“, „Краят ти дойде, черноризецо“ или нещо друго, подхождащо на средновековната атмосфера, заварих не враг, а приятел.
Брат Юмрука, наричан понякога брат Салваторе, стоеше до прозореца, загледан в снежната нощ.
Брат Юмрука безпогрешно усеща всичко, което става около него, дори най-тихите звуци и издайническите миризми. Това обяснява защо е оцелял в света, където се е подвизавал, преди да стане монах. И сега, макар че се промъквах на пръсти, той ме чу.
— Ще пипнеш някоя пневмония както си тръгнал да скиториш разгърден в такова време.
— Не съм скиторил — защитих се аз и тихо затворих вратата след себе си. — Бях на караулна обиколка.
Той се обърна и ме погледна в очите:
— Бях в кухнята, където настъргвах ростбиф и проволоне4, когато те видях да излизаш от клетката на Джон.
— Сър, в кухнята не светеше нито една лампа. Щях да забележа.
— Лампичката на хладилника стига за приготвянето на един сандвич, а пък човек може да си подложи доста добре, огряван от часовника на микровълновата фурна.
— Значи се отдавахте на чревоугодничество, скрит от хорските очи, а?
— Домакинът трябва да знае дали закупената стока е прясна, не мислиш ли?
Като домакин на абатството брат Юмрука отговаряше за инвентара на килерите, пазарувайки храни, напитки и други материални блага за манастира и училището.
— Както и да е — продължи той, — човек си похапва нощем в ярко осветена кухня, която няма щори на прозорците.
— Дори ако този човек е монах в манастир?
Брат Юмрука сви рамене:
— Никога не можеш да прекалиш с предпазните мерки.
Облечен в спортен екип, със своите метър и седемдесет и сто килограма мускули, той приличаше на смъртоносна машина, наметната с бебешко юрганче.
Воднистите очи, изсеченото лице, ниското чело, квадратната челюст би трябвало да му придават страшен, дори жесток вид. В предишния му живот хората неслучайно са се страхували от него.
Дванайсет години в манастира, години на молитви и покаяние, му бяха вдъхнали добросърдечие, което му придаваше топъл блясък на някога ледените му очи и преобразуваше окарикатуреното му лице. Сега, на петдесет и пет лета, човек можеше да го вземе за професионален боксьор, който се е задържал в спорта твърде дълго: уши като карфиол, нос като картоф, примирението на сладък неудачник, който по трудния начин е научил, че само с брутална сила не се става шампион.
Една ледена капчица се плъзна по челото ми и протече по дясната ми буза.
— С тази снежна шапка приличаш на някой педераст. — Юмрука се отправи към банята. — Ще ти донеса хавлия.
— В шкафчето над умивалника има шишенце аспирин. Трябва ми аспирин.
Той се завърна с хавлията и аспирина.
— Ако искаш да ти дам вода, или кола, да речем?
— Дай ми бъчва вино.
— Леле, в славните дни на Свети Бени хората трябва да са имали черни дробове от желязо. Една тогавашна бъчва е побирала двеста трийсет и осем литра.
— Тогава ще се задоволя с половин бъчва.
Когато бях поизсушил косата си, той се върна с кутийка кола.
— Когато излезе от клетката на Джон, ти се спря и зяпна снега като пуйка. Нали знаеш, че пуйките се давят, когато стоят с отворена човка на дъжда?
— Сър, досега не съм виждал сняг.
— И после бум! Политаш като ракета към ъгъла на столовата.
Наместих се в едно кресло, изтърсих два аспирина от шишенцето и отговорих:
— Чух писък.
— Аз не чух никакъв писък.
— Били сте вътре и сте издавали мляскащи звуци — напомних му услужливо.
— И тъй, кой пищеше? — Юмрука се настани в друго кресло.
