абсолютната любов към Бога, Юмрука изпитал първото непомрачено от нищо щастие в живота си. Той просто цъфтял в „Свети Вартоломей“.
Сега, в тази снежна нощ години по-късно, докато се чудех да изпия ли още два аспирина, той продължи:
— Онзи свещеник, Хубнър му беше името, много се коркаше за американските индианци, за това как загубили земите си и прочие. Затова винаги губеше кинти на блекджек в техните игрални домове. Изгуби и заема, който Тони Мартинели му отпусна.
— Изненадан съм, че Ташака е дал пари на проповедник.
— Тони сметна, че ако Хубнър не може да плаща осем процента седмично от собствения си джоб, спокойно може да ги открадне от дискоса, който се пълнеше в неделя. Както се оказа, Хубнър можеше да играе покер и да щипе задниците на келнерките, но не можеше да краде. Щом спря да си плаща лихвите, Тони му изпрати човек, с когото да обсъди моралната дилема, пред която беше изправен.
— И този човек не беше ти.
— И този човек не бях аз, а един здравеняк, Иглата му викахме.
— Май не трябва да знам защо сте му викали така.
— Не ти трябва — съгласи се Юмрука. — Както и да е, Иглата дава на дъртия последна възможност да се издължи и вместо да посрещне молбата му с християнско смирение, оня се разкрещява, че нямало да краде, и го праща по дяволите. После вади пищов и се опитва да перфорира билета на Иглата за великото пътешествие към онзи свят.
— Проповедникът е прострелял Иглата?
— Знам ли, може да не е бил лутеранец, а методист. Стреля в Иглата, но само го ранява в рамото. Иглата вади пищова и не пропуска.
— Значи проповедникът е бил готов да застреля човек, но не и да открадне.
— Не твърдя, че това е в рамките на методистката традиция.
— Да, сър. Разбирам.
— Всъщност, като се замисля, проповедникът може да е бил унитарианец6. Както и да е, факт е, че беше свещеник и че беше мъртъв. Значи никой не е застрахован от злополуки, дори монасите.
Притиснах студената кока-кола към челото си, въпреки че още не се стоплил от излизането си в мразовитата нощ.
— В сегашния проблем са замесени бодасите.
Разказах на брат Юмрука за трите демонични сенки, които кръжаха над леглото на Джъстин, защото беше един от малкото ми доверени хора тук.
— И са се навъртали покрай поваления брат?
— Не, сър. Привлякло ги е нещо по-съществено от един монах, повален в безсъзнание.
— Имаш право. Това не е атракция като боксовите мачове, които навсякъде събират тълпа. — Той стана и отиде до прозореца. Погледът му се зарея в снежната нощ. — Чудя се… Да не си мислиш, че миналото ме застига?
— Било е преди петнайсет години. Ташака не е ли в затвора?
— Предаде богу дух в дранголника. Но някои от другите мутри имат добра памет.
— Ако някой бияч ви беше проследил дотук, сър, нямаше ли вече да сте мъртъв?
— Сто на сто. Щях да съм се паркирал на някоя твърда скамейка в чакалнята на чистилището и да чета стари списания.
— Не мисля, че ставащото в момента има нещо общо с предишната ви самоличност.
— От твоите уста в божиите уши. — Юмрука се обърна към мен. — Най-лошото ще е, ако някой тук пострада заради мене.
— Вашето присъствие ни ободрява неимоверно — уверих го.
Съшитото му лице се изкриви в усмивка, която би ви изплашила, ако не го познавате.
— Ти си добро дете. Умилявам се при мисълта, че ако някога ми се беше родило дете, то може би щеше да прилича малко на теб.
— Сър, на никого не пожелавам да прилича на мен.
— Въпреки че ако ти бях баща, вероятно те щеше да си по-нисък и по-як — продължи той. — Главата ти щеше да е забита в раменете.
— И без друго не ми е изтрябвал врат. Не нося вратовръзки.
— Не, синко, трябва ти врат, на който да се крепи главата ти.
— Напоследък се улавям, че си мисля дали да не избера расото, да стана послушник.
Брат Юмрука се върна до стола си, но не седна, а само се подпря на облегалката.
— Може би някой ден ще усетиш този повик — изрече след кратък размисъл. — Но този ден няма да е скоро. Скроен си за мирянин и така трябва да бъде.
Поклатих глава:
— Не мисля, че съм скроен за мирянин.
— Светът те очаква. Имаш работа навън, синко.
— Точно от това се боя. От нещата, които имам да свърша.
— Манастирът не е убежище. Ако една мутра е дошла тук и е приела монашески сан, то е защото е поискала да се отвори за нещо по-изконно от света, а не защото иска да се свие на топчица като бълха.
— От някои неща трябва да се свиеш и да се скриеш, сър.
— Говориш за стрелбата в търговския център по-миналото лято. Не ти трябва ничия прошка, синко.
— Знаех какво предстои, знаех, че те идват. Трябваше да ги спра. Деветнайсет души загинаха.
— Всички са на мнение, че ако не си бил ти, жертвите са щели да бъдат стотици.
— Ако хората знаеха за дарбата ми и знаеха, че въпреки това не успях да предотвратя кръвопролитието, нямаше да ме наричат герой. Не съм герой.
— Но не си и бог. Направил си каквото си могъл.
Оставих колата, вдигнах шишенцето с аспирин, изтърсих още две таблетки в дланта си и опитах да променя темата:
— Ще събудите ли абата, за да му предадете, че съм се спънал в повален брат?
Брат Юмрука ме погледна втренчено и се замисли дали да ми
— Може би по-нататък. Първо ще направя неофициална проверка по легла, за да видя дали някой не притиска лед към цицината на челото си.
— Въпросният монах.
— Точно така. Търсим отговор на два въпроса. Второ, защо му е на някого да налага монах със сопа? Но първо, защо някой брат ходи там, където може да го наложат със сопа?
— Предполагам, че не искате да завлечете някой брат.
— Ако става дума за грях, да не чака от мен съдействие. Ще се погрижа да не замълчи пред изповедника си. Няма да направя лоша услуга на душата му. Но ако цялата работа е някаква глупост, може би не е нужно да казваме на приора.
Приорът отговаря за дисциплината в един манастир.
В „Свети Вартоломей“ тази функция се осъществява от отец Райнхарт, възрастен монах с тънки устни и тесен нос, два пъти по-малък от носа, с който брат Юмрука може да се похвали. Очите, веждите и косата му са пепеляви като мощите на Свети Вартоломей.
Когато върви, отец Райнхарт сякаш се носи като безплътен дух по земята, освен това винаги е необичайно тих. Макар и с обич, много от братята го наричат Сивия призрак.
Като приор отец Райнхарт е твърд, но никога груб или непредпазлив. Навикът му да ни предупреждава, че ще използва пръчката си, датираше от дните му като директор на католическо училище. „Дървеният господ“ никога не бил играл, но в него били пробити дупки за намаляване на въздушното съпротивление. „Просто за сведение“ — беше ни смигнал той.
Брат Юмрука отиде до вратата, спря се нерешително и ме погледна.
