— И колко време ще отнеме? — Юмрука ме погледна скептично.
— Може би немного, ако бързо успея да се свържа с Уайът.
— Нямам предвид колко време ще отнеме на началник Потър да се свърже с местните и да им каже, че си чист. Имам предвид колко време ще е нужно на местните да го повярват.
Юмрука нацели болното ми място. Дори Уайът Портър, интелигентен човек, който добре познаваше баба ми и горе-долу — мен, не ми повярва първия път, когато отидох при него с информация във връзка с разследването на едно убийство, което беше стигнало до задънена улица.
— Синко, никой освен теб не вижда бодаси. Ако има опасност дечицата или всички ние да бъдем изтрепани от някого, от нещо, ти знаеш какво-как-кога; ти имаш най-големите шансове да я предотвратиш.
Подът беше застлан с персийски килим. В изтъкания от вълна свят под краката ми се гърчеше един змей, който ме пронизваше с яростен поглед.
— Не мога да поема такава отговорност.
— Господ изглежда мисли другояче.
— Деветнайсет загинали — напомних му аз.
— При положение, че е можело да бъдат двеста. Чуй ме, синко, не всички представители на закона са като Уайът Портър.
— Знам.
— В днешно време законите се правят заради самите закони. Никой не помни, че всеки закон е тръгнал отнякъде, че някога той не просто е бил забрана, а е давал смисъл на определен начин на живот. Сега законите не мислят за хората — политиците ги правят или преправят и сигурно не е изненадващо, че на някои вече не им пука за закона, дори на тези, които отговарят за изпълнението му — те не разбират истинския му смисъл. Излей си душата пред някой от ония полицаи — и те ще се изправят срещу теб. Няма да повярват в дарбата ти. Даже ще сметнат, че ти си олицетворение на онова, срещу което се борят, и че такива като тебе са утайката на света. Колкото по-малко като тебе — толкова по-добре. Ще решат, че си някаква откачалка. Въобще няма да ти се доверят. Ами я си представи, че те поставят под наблюдение или дори те окошарят по подозрение в убийство, ако открият труп. Какво ще правим тогава?
Не ми харесваше надменното изражение на змея, нито свирепия му поглед. Затиснах главата му с левия си крак. Защо ли пъстроцветните вълнени нишки бяха преплетени точно по този начин?
— Сър, не е нужно да споменавам дарбата си или бодасите. Просто ще кажа, че съм се натъкнал на паднал монах и после някой ме е нападнал с тояга.
— А ти каква работа имаше на двора в онзи час? Откъде идваше, накъде отиваше, с каква
Юмрука се държеше като адвокат на дявола. Почти си внуших, че змеят се гърчи под крака ми.
— Май наистина няма какво толкова да им кажа — отговорих уклончиво. — Струва ми се, че ще изчакам да открият трупа.
— Няма да го намерят — заяви Юмрука. — Полицаите не търсят укрития труп на убития брат Тимотей. Търсят брат Тим, който си е прерязал китките или се е обесил на някоя греда.
Зяпнах го недоумяващо.
— И две години не са минали откакто брат Константин се самоуби — напомни ми Юмрука.
Константин е мъртвият монах, който не е напуснал този свят и който понякога се изявява по неочаквани и разнообразни начини като енергичен полтъргайст.
По причини, непонятни за никого, една нощ, докато другите братя спели, той се изкачил в църковната кула, завързал едно въже за механизма, който задвижва карильона, нахлузил примката около шията си, покатерил се на парапета и скочил, събуждайки с камбанен звън цялата общност на „Свети Вартоломей“.
Сред тези воини на вярата самоунищожението е може би най-тежкото провинение пред създателя. Въздействието на онази нощ било дълбоко и времето не притъпило ужаса й.
— Шерифът ни мисли за хулиганска пасмина и не може да ни се довери. Той е от онези, дето си въобразяват, че в тайни катакомби под манастира живеят монаси-албиноси — кръвожадни убийци, които е нощта вършат пъклените си дела, като стария ку-клукс-клан. Нали се сещаш, ония антиклерикални приказки, дето са свързани с ККК. Виждаш ли как хората, които не вярват в нищо, са готови да хванат вяра на всяка измишльотина, свързана с нас.
— Значи според тях брат Тимотей е посегнал на живота си?
— Шерифът вероятно си мисли, че всички ние се самоубиваме.
С тъга си помислих за Бинг Кросби и Бари Фицджералд.
— Снощи гледах един стар филм — „Моят път“.
— Говорим не просто за различно време, синко. Говорим за различна планета.
Вратата на фоайето се отвори, за да пропусне един полицай и четирима монаси. Бяха дошли да претърсят крилото за гости, въпреки че надали някой суициден брат би се отбил точно тук за да гаврътне четвъртинка клорокс.
Брат Юмрука изрецитира края на една молитва и се прекръсти. Последвах примера му, сякаш се бяхме оттеглили тук, за да се помолим заедно брат Тимотей да се появи жив и здрав.
Не знам дали тази маневра можеше да се окачестви като стъпка надолу към падението. Нямах усещането, че се плъзвам. Но, разбира се, ние никога не забелязваме спускането си от върха, преди да развием космическа скорост.
Юмрука ме убеди, че няма да срещна разбиране сред тези бюрократи и че за да открия каква надвиснала опасност е привлякла бодасите, трябва да действам по свое усмотрение. Като следствие на това реших да избягвам полицаите, но без да създавам впечатлението, че се опитвам да им се изплъзна.
Брат Флетчър, канторът и диригентът на манастира, един от четиримата монаси с полицая, помоли за разрешение да претърси апартамента ми. Дадох го без колебание.
За да хвърли прах в очите на ченгето, които се бяха присвили в тънки цепки от тежестта на подозрението, Юмрука ме подкани да му помогна с претърсването на килерите и склада, които бяха в негово владение.
Когато излязохме от фоайето и отново се озовахме в малката галерия, където вятърът фучеше между колоните, заварих Елвис да ме чака.
В предишните си два ръкописа предадох срещите си с духа му в Пико Мундо. Когато напуснах пустинното градче, за да се оттегля в планинското абатство, той дойде с мен.
Вместо да си намери някое любимо място и да остане там — Грейсланд например — той ме следва. Въобразил си е, че с моя помощ навреме ще събере кураж да се пресели в по-висша реалност.
Предполагам, че трябва да съм благодарен, задето ме следва духът на Елвис, а не, да речем, на пънкаря Сид Гадния. Кралят е готин дух с чувство за хумор, който се отнася внимателно към мен, въпреки че от време на време пролива ведро сълзи. Безмълвно, разбира се, но за сметка на това обилно.
Понеже мъртвите не говорят и, представете си, не се разхождат с тетрадка и молив под ръка, ми отне доста време да разбера защо Елвис се мотае по тази грешна земя. Отначало си мислех, че не иска да напусне света, където е преживял толкова успехи. Истината е, че той отчаяно копнее да се види с майка си Гладис в следващото измерение, но тази среща го изпълва с боязън.
Малко мъже са обичали майките си повече, отколкото Елвис е обичал Гладис. Тя починала млада и той не престанал да я оплаква до края си.
Както и да е, опасенията му са свързани със злоупотребата с наркотици и другите му лични неудачи, последвали в годините след смъртта й. Елвис се бои, че тя може би се срамува от него. Притеснява го позорната му кончина от свръхдоза успокоителни — намерили го паднал по лице в собственото си повръщано — макар че май доста голям процент рокендрол величия са решили, че точно този изход от земната суета най им подхожда.
Често съм го уверявал, че там, където Гладис го чака, няма нито срам, нито гняв, нито разочарование, а, напротив, само всеопрощаваща любов. Казвал съм му, че тя го чака с отворени обятия от Другата страна. Досега убежденията ми не са дали резултат. И защо да дадат? Спомнете си: в шеста глава си признах, че не знам
