— Елвис е тук — подхвърлих аз, когато влязохме в коридора между двете галерии.
— Вярно? И в кой филм е?
По този начин Юмрука ме питаше за облеклото на Краля.
Други духове се появяват единствено с дрехите, с които са били по време на смъртта си. Дони Москуит, бивш кмет на Пико Мундо, получил инфаркт, докато усърдно се трудел над една млада госпожица. Преобличането в женско бельо го стимулирало. С косматите си гърди, които се показваха изпод сутиена, клатушкайки се на свръхвисоки токчета по улиците на града, който беше кръстил парк на негово име, но след смъртта му го бе преименувал на някакъв водещ на телевизионна игра, кметът Москуит съвсем не е приятен призрак.
В смъртта, както и в живота, Елвис отвсякъде е супер. Появява се в костюмите от своите филми и представления, както му хрумне. Сега носеше черни ботуши, прилепнали черни панталони, тясно кожено елече с дължина до кръста, отворено на гърдите, червен индийския пояс, бяла риза с рюшчета и черен фулар.
— Танцьор на фламенко, от „Забавления в Акапулко“ — отвърнах.
— Докато в Сиера е зима?
— Той не усеща студ.
— Премяната му не е подходяща за света обител.
— Не се е снимал във филми за монаси.
Елвис крачеше редом с мен. Когато приближихме каменния коридор, той ме прегърна през раменете, сякаш за да ме утеши. Ръката му беше топла и солидна, като на жив човек.
Не знам защо призраците не са безплътни за мен. Реално усещам докосването им, но те минават през стени и се дематериализират по свое желание. По всяка вероятност това ще си остане вечна мистерия за мен като необяснимата популярност на сиренето в туба и кариерата на Уилям Шантър като вариететен певец след „Стар Трек“.
В огромния двор на голямата галерия вятърът се мъчеше да събори триетажната сграда, размахвайки камшици от ефирни снежинки, надигайки фини снежни воали от побелелия калдъръм, фучейки между колоните, докато ние бързахме към вратата на кухнята в южното крило.
Като пропукан таван, от който се рони мазилка, небето над „Свети Вартоломей“ се прихлупи и денят сякаш ни затисна с огромните си бели стени, по-страшни от очертанията на каменното абатство; алабастрови руини, които затрупаха всичко, нежни като пух, тежки като окови.
Дванайсета глава
С Юмрука претърсихме килерите и прилежащите им помещения, макар че не открихме и следа от брат Тимотей.
Елвис се възхити на бурканчетата с фъстъчено масло, които изпълваха една полица. Може би си спомняше за сандвичите с фъстъчено масло и пържените банани, които са били съставна част от менюто му приживе.
Известно време монасите и полицаите оглеждаха коридорите, столовата, кухнята и съседните стаи. После търсенето се премести другаде и настана тишина, ако не се брои вятърът в прозорците.
След като библиотеката беше претърсена, аз се оттеглих в нея, за да се тревожа на спокойствие и да се покривам, докато представителите на закона не си заминат.
Елвис ме придружи, но Юмрука пожела да остане в склада, за да прегледа някои фактури, преди да отиде на Светата литургия. Колкото и стряскащо да беше изчезването на брат Тим, работата трябваше да продължи.
Разбирането, че когато настъпи Денят и времето свърши, всеки честен монах трябва да се възнесе в божиите обятия, докато е зает с честен труд или е унесен в молитва, е фундаментално за вярата на братята.
В библиотеката Елвис започна да се разхожда между рафтовете, като от време на време
Имало е периоди, в които е четял много. Носи му се славата, че на млади години си изписвал двайсет книги наведнъж от една книжарница в Мемфис.
Абатството разполага с шейсет хиляди тома. Съхранението на знанието винаги е било цел на монасите, особено на бенедиктинците.
Много манастири в Стария свят са били построени като крепости — на непристъпни върхове с един подстъп, който при необходимост е можел да бъде блокиран. Знанието на близо две хилядолетия, в това число великите творби на древните гърци и римляни, е било запазено благодарение на монасите, когато нашествията на варварите — готи, хуни и вандали — няколкократно съсипали западната цивилизация, а също и когато мюсюлманите почти завладели Европа след някои от най-кръвопролитните сражения в историята на човечеството.
Цивилизацията — твърди приятелят ми Ози Бун — съществува, защото в света има само два вида хора: тези, които са способни да градят с мистрия в едната ръка и меч в другата, и тези, които вярват, че в началото е било Словото и ще рискуват живота си, за да запазят книжнината заради истините, които тя може би съдържа.
Мисля, че трябва да прибавим и няколко готвача на аламинути. Да градиш, да се биеш, да рискуваш живота си за справедлива кауза изисква силен дух. Нищо не повдига духа като чиния изпържени до златисто яйца и хрупкави пържени картофки.
Докато неспокойно бродех сред рафтовете с книги, на един ъгъл се изправих лице в лице с руснака Родион Романович, който съвсем наскоро ме беше посетил в съня ми.
Никога не съм имал претенцията да притежавам апломба на Джеймс Бонд и затова не ме е срам да си призная, че стреснато отскочих назад, крясвайки: „Мръсник!“
Той ме погледна като мечка-стръвница и така се начумери, че рунтавите му вежди се събраха на челото, когато заговори:
— Какво ви става?
— Изплашихте ме.
— Нищо подобно.
— Но на мен така ми се стори.
— Вие сам се изпрашихте.
— Извинете, сър.
— За какво се извинявате?
— За езика си — отговорих.
— Говоря английски.
— Да, забелязах, и то доста добре. Със сигурност по-добре, отколкото аз говоря руски.
— Говорите руски?
— Не, сър. Нито дума.
— Вие сме много особен младеж.
— Да, сър, известно ми е.
На около петдесет години Романович не изглеждаше стар, но времето беше белязало лицето му с мрежица бели резки. Линиите около устата му не бяха от усмивки; те бяха дълбоки, сурови, като стари рани, получени в бой с мечове.
— Исках да кажа, че се извинявам за
— Защо ще се плашите от мен?
Свих рамене:
— Не бях разбрал, че тук има някой.
— И аз не бях разбрал, че тук има някой — каза той, — но вие не ме изплашихте.
— Нямам нужната екипировка.
— Екипировка?
— Исках да кажа, не съм страшен. Безобиден съм.
— Нима съм толкова
