— Изключено, Джордан. Спомняте ли си, казах ви, че изследването на стреса показа леки изменения, заради което препоръчах още тестове на сърдечния й статус, макар тя да не беше съгласна.
— Наистина си спомням. Но каквито и да са сегашните й оплаквания, убеден съм, че се засилват. Дори изглежда посиняла.
— Добре, ей сега идвам. Само още един въпрос: вземала ли е някой от онези антидепресанти, които й оставих тази сутрин?
— Това важно ли е?
— Би могло да се окаже. Макар да не изглежда като лекарствена реакция, трябва да го имаме предвид. Беше ново лекарство за нея. Затова й казах да не го взема до тази вечер преди да си легне, защото може да получи замайване.
— Представа нямам дали го е взела или не. Има цял куп лекарства, предписани от д-р Коен.
Крейг кимна. Знаеше много добре, че шкафът на Пейшънс прилича на малка аптека. Д-р Етан Коен беше много по-либерален в предписването на лекарствата в сравнение с Крейг и беше първоначалният й лекар. Тъкмо д-р Коен бе този, който бе предложил на Крейг възможността да се присъедини към неговата практика, но напоследък беше партньор на Крейг по-скоро на хартия, отколкото в действителност. Човекът имаше лични здравословни проблеми, които бе изоставил, и които можеха да се превърнат в постоянни. Крейг бе наследил целия му настоящ списък с проблемни пациенти. За радост на Крейг никой от собствените му предишни проблемни пациенти не се бе прехвърлил към новата му практика.
— Слушайте, Джордан — каза той. — Сега тръгвам, но вие се опитайте да намерите малкото шишенце с хапчета, които дадох на съпругата ви тази сутрин, за да ги преброим.
— Ще направя всичко възможно.
Крейг затвори телефона си и погледна към Лиона.
— Явно наистина трябва да направя домашно посещение. Имаш ли нещо против да ме придружиш? Ако се окаже фалшива тревога, можем да отидем директно на концерта и да хванем началото. Не живеят далече от Симфоничната зала.
— Нищо против — каза Лиона жизнерадостно.
Докато намъкваше смокинга си, Крейг тръгна към кабинета си. Взе от най-горната лавица черната си чанта и я отвори. Беше подарък от майка му за завършването на медицинското училище. На времето му се виждаше нещо изключително, защото добре знаеше колко време майка му е трябвало да отделя пари настрана, без баща му да разбере, за да си го позволи. Беше огромна, старомодна лекарска чанта, изработена от черна кожа с месингова закопчалка. В предишната си практика Крейг никога не я беше използвал, тъй като никога не правеше посещения по домовете. Но през изминалата година често му се налагаше да го прави.
Напъха в нея лекарствата, които смяташе, че може да потрябват, както и принадлежности за установяване на сърдечни нарушения и биомаркери за сърдечна криза. Науката беше напреднала от времената, когато беше стажант. Някога отнемаше дни, докато се получат резултатите от лабораторията. Сега можеше да го направи в домашни условия. Апаратурата не беше перфектна, но това нямаше значение. Беше проверка на диагнозата, което беше важното. Той се протегна към горната лавица и взе портативния апарат за електрокардиограма, който подаде на Лиона.
Когато официално се раздели с Алексис, Крейг си бе намерил апартамент в Бийкън Хил в центъра на Бостън. Беше четириетажен, без асансьор, двоен, на „Ривър стрийт“, много слънчев, с тераса и изглед към Чарлз ривър и Кеймбридж. Мястото беше централно и удовлетворяваше идеално изискванията на Крейг, особено по отношение близостта на добрите ресторанти и театри. Единственото незначително неудобство беше проблемът с паркирането. Трябваше да наеме място за паркиране в един гараж на „Чарлз стрийт“, на пет минути пеша.
— Какви са шансовете да пристигнем навреме за концерта? — попита Лиона, когато вече пътуваха в новото Порше на Крейг на запад към „Стороу драйв“.
Крейг трябваше да повиши глас, за да надвика рева на двигателя.
— Джордан изглежда допуска, че може да е основателно. Точно това ме плаши. Той живее с Пейшънс и я познава по-добре от всеки друг.
— Как изобщо човек може да живее с нея? Тя е такъв трън в задника, а той изглежда изискан, фин джентълмен. — Лиона беше огледала семейство Станхоуп, когато бяха идвали в кабинета му няколко пъти.
— Предполагам, че е въпрос на облаги. Имам чувството, че тя е тази с парите, но кой знае. Личният живот на хората никога не е такъв, какъвто изглежда, включително и моя доскоро. — И той стисна ръката на Лиона.
— Не знам как имаш търпение с такива пациенти1 — произнесе тя с възхищение. — Не го казвам заради каламбура.
— Опитвам се и не мога да ги поставя между теб и мен. За щастие са малцинство. Научен съм да се грижа за болни. Хипохондриците за мен са същото като кръшкачите. Ако исках да съм психиатър, щях да уча психиатрия.
— Когато пристигнем в колата ли да те чакам?
— Както искаш — отвърна той. — Не знам колко ще се забавя. Понякога трае и час. Мисля, че е добре да влезеш с мен. Ще скучаеш толкова време сама.
— Ще ми е интересно да видя как живеят.
— Едва ли както средностатистическа двойка.
Семейство Станхоуп обитаваха масивна тухлена къща на три етажа в Джорджиански стил на доста голям залесен парцел, близо до „Честнът хил кънтри клуб“ в един шикозен район на Брайтън, Масачузетс. Крейг влезе в обиколната алея и се приближи към къщата. Познаваше пътя отлично. Джордан отвори вратата, когато изкачиха трите стъпала. Крейг носеше черната си чанта, а Лиона — апаратурата за ЕКГ.
— На втория етаж е, в спалнята си — каза бързо Джордан. Беше висок, педантичен мъж, облечен в тъмносиво сако от кадифе. Ако се бе учудил на официалното облекло на Крейг и Лиона, то не го показа. Извади малко пластмасово шишенце и го подаде на Крейг, преди да се завърти на пети.
Беше безплатна мостра на „Золофт“, която бе оставил на Пейшънс тази сутрин. Още на мига забеляза, че една от шестте таблетки липсва. Явно я беше изпила по-рано, отколкото я бе посъветвал. Пусна шишенцето в джоба си и последва Джордан.
— Ще имате ли нещо против секретарката ми да дойде заедно с мен? — попита Крейг. — Може да се наложи да ми помага. — Лиона бе демонстрирала няколко пъти в офиса желанието си да помага. Крейг бе впечатлен от нейната инициативност от самото начало, много преди да си помисли да я покани да излязат заедно. Беше приятно изненадан и от факта, че посещава вечерни курсове в Бънкър хил Къмюнити колидж с идеята да получи диплома за лаборант или медицинска сестра. Това само я правеше по-привлекателна в очите му.
— Разбира се, че не — отвърна Джордан през рамо и им махна с ръка да го последват. Той продължи да се изкачва по главното стълбище, което минаваше покрай полукръгъл прозорец над входната врата.
— Отделни спални — прошепна Лиона. — Мислех, че го има само в старите филми.
Крейг не отговори. Те бързо прекосиха покрития с килим коридор и влязоха в покоите на домакинята, тапицирани в синя коприна. Пейшънс лежеше в широкото си легло подпряна на дебели възглавници. Клепачите й бяха спуснати. Една прислужница с вид на скромна стара мома се изправи. Държеше мокра кърпа, която явно се канеше да сложи на челото на болната.
Крейг хвърли бърз поглед към Пейшънс и без да каже дума се насочи към нея, пусна чантата на леглото и хвана ръката й, за да провери пулса. После извади апарата за измерване на кръвно налягане и стетоскопа. Докато стягаше маншета около ръката й, нареди кратко на Джордан:
— Извикайте линейка!
Мъжът само леко вдигна вежди, за да покаже, че е чул, тръгна към телефона на нощното шкафче и набра 911. След това махна с ръка на прислужницата, че е свободна.
— Мили боже! — промърмори Крейг, докато разкопчаваше маншона. Дръпна възглавниците зад гърба на Пейшънс и тя се отпусна на леглото като парцалена кукла. Той свали завивките, наведе се със стетоскопа към гърдите й и кимна към Лиона да му подаде апаратурата за електрокардиограма. Чуваше как Джордан
