интерес.
Набра номера на Съдебна медицина. Отговори му Марджъри Занковски, нощната телефонна операторка. На въпроса на Джак отговори, че доктор Лори Монтгомъри деветдесет процента не се намира в сградата. В момента единственият лекар там бил дежурният патолог.
Джак се отказа. В душата му се бореха две чувства — гняв и объркване. В крайна сметка тръсна глава и се закле да не отделя на приумиците на Лори нито дори грам умствена енергия. Премести се в дневната, взе едно от купчината непрочетени научи списания и легна с подвити крака на дивана.
В седем без четвърт захвърли списанието, стана и метна през рамо планинския си бегач, марка „Канъндейл“, който кротко го чакаше опрян до стената в коридора. Излезе на стълбите и започна спускането. Живееше на четвъртия етаж, без асансьор. Кавгите в апартамент 2Б бяха затихнали. Това можеше да се случи само в ранните часове на деня. На партера се наложи да маневрира между боклуците, изхвърлени през нощта направо на стълбището.
Изскочи на тротоара на 106-та улица-запад и напълни дробовете си с октомврийския въздух. За пръв път след пробуждането си изпита чувство на облекчение. Метна се на аления велосипед и натисна педалите по посока на Сентрал Парк. Вляво остана кварталното баскетболно игрище, абсолютно празно в този час.
Преди няколко години му откраднаха предишния планински бегач. Това стана в деня, в който му счупиха зъба вследствие на силен юмручен удар. Вслушвайки се в предупрежденията на колегите си относно опасностите, дебнещи велосипедистите в този град (най-вече на Лори), Джак се въздържа от покупката на ново колело. Но промени решението си броени часове след като го обраха в метрото и веднага се сдоби с този „Канъндейл“.
Отначало караше внимателно, вероятно за да свикне с новото колело. Но с времето ставаше все по- дързък и днес вече по нищо не отстъпваше на нахалния велосипедист, какъвто беше преди. На отиване и връщане от работа предприемаше такива главозамайващи слаломи между коли и камиони, че косите на случайните наблюдатели моментално настръхваха. Отвреме навреме откровено предизвикваше съдбата, сякаш за да докаже, че рано или късно (по-скоро рано) и той ще се присъедини към своите близки, станали жертва на ужасна самолетна катастрофа.
По време на пътуването си до сградата на Съдебна медицина, която заемаше един блок на ъгъла на Първо авеню и Трийсета улица, той успя да влезе в конфликт с двама таксиметрови шофьори и да обърше бронята на един автобус от градския транспорт. Невъзмутим и дори незадъхан, той паркира колелото на приземния етаж, редом с ковчезите, които докарваха от Харт Айлънд. Придърпа ризата си и тръгна към залата за идентификация. След подобно пътуване повечето хора биха се почувствали най-малкото възбудени, но Джак не беше от тях. Конфронтацията и физическото натоварване го успокояваха по един невероятен начин и го правеха способен да издържи на дългия работен ден, изпъстрен с какви ли не бюрократични препятствия.
Санитарят на моргата Вини Амендола седеше на любимото си място зад вратата с вестник в ръце. Джак го поздрави и чукна с пръст по вестника, но Вини не му обърна внимание. Както винаги, той беше зает с резултатите от вчерашните мачове.
Вини работеше в Съдебна медицина по-дълго време от Джак. Беше добър работник, макар че преди две години за-малко не го уволниха заради изнасяне на служебна информация. Причината да го оставят на изпитателен срок се криеше в резултата от разследването му. Оказа се, че Вини е бил подложен на психологически натиск от страна на представители на организираната престъпност, към която някога е принадлежал и баща му. Макар и доста пострадали от действията му, Джак и Лори бяха сред тези, които се обявиха в негова защита.
Джак каза добро утро и на доктор Джордж Фонтуърт — колега патологоанатом, чийто трудов стаж в Съдебна медицина беше със седем години по-дълъг от неговия. Днес Джордж започваше 7-дневното си дежурство в приемната. Той беше човекът, който щеше да определя на кого от пристигналите през нощта мъртъвци трябва да се направи аутопсия и кой от патолозите ще я поеме. Именно по тази причина беше тук в този ранен час. Обикновено Джордж беше от вечно закъсняващите колеги.
— Изключително топло посрещане — промърмори Джак след като и Джордж не му обърна внимание, точно като Вини. Пристъпи към кафеварката и си напълни чашата от кафето, което беше направил Вини. Санитарят винаги идваше по-рано от останалия технически персонал и в случай на нужда асистираше на дежурния патолог. Варенето на кафе се приемаше като неразделна част от това асистиране.
Джак пристъпи към бюрото на Джордж и надникна през рамото му. Онзи изръмжа и отмести вестника си. Много мразеше някой да чете заедно с него. Двамата никога не бяха мелили брашно. По принцип Джак не понасяше посредствеността и отказваше да скрива отношението си към нея. Въпреки звездните референции на Джордж (той беше работил в екип с един от титаните на съвременната криминалистична патология), Джак не можеше да го уважава, просто защото никога не си даваше зор в ежедневната работа.
— Нещо интересно? — закачливо се усмихна той. Доставяше му удоволствие да дразни колегата си. Заобиколи бюрото и започна да прелиства папките на постъпилите случаи, опитвайки се да прочете поставените диагнози.
— Не пипай, подредил съм ги! — ядосано изръмжа Джордж и отмести ръката му. Действително беше подредил случаите според причините за настъпилата смърт.
— Нещо за мен? — невъзмутимо попита Джак. Един от плюсовете на тази работа се криеше във фактора изненада. Никога не знаеше с какво ще си запълни работното време. Всеки ден имаше по нещо ново — нещо, за което изобщо не можеше да мечтае докато беше офталмолог. По онова време знаеше какво го чака за три месеца напред.
— Имам един случай на инфекциозно заболяване — промърмори Джордж — Не го намирам за нещо особено, но можеш да го вземеш…
— Няма ли диагноза? — присви очи Джак.
— Има, но само предполагаема… Вероятен грип с вторична бронхопневмония. Пациентът е починал преди да са станали ясни резултатите от изследванията му. Нещата се усложняват от факта, че грам- позитивните проби не са показали нищо, а личният му лекар е бил извън града през уикенда…
Джак откри съответната папка. Името на пациента беше Джейсън Папарис. Измъкна общия формуляр, попълнен от Дженис Джегър. Тя беше криминологичният следовател и работеше само нощна смяна. Другата й служебна характеристика се изчерпваше с инициалите МА, тъй като беше далеч по-удобна за ежедневна употреба. В разгънат вид се превеждаше като „медицински асистент“. Джак плъзна поглед по формуляра и с уважение поклати глава. Както винаги, Дженис се беше показала на висота. Само веднъж при предишните случаи на инфекциозни заболявания той й беше подхвърлил да проучва пациентите за пътувания в провинцията и евентуален контакт с животни. Но оттогава насам подобни проучвания бяха неизменна част от практиката й.
— Изключително силен грипен вирус, а? — промърмори той. Направи му впечатление, че починалият е лежал в болницата по-малко от двадесет и четири часа. Не пропусна да отбележи, че е бил страстен пушач и е имал предишни респираторни проблеми. Това поставяше под въпрос силата на вируса. Може би става въпрос за реципиент с рязко понижени съпротивителни сили.
— Искаш ли го, или не? — вдигна глава Джордж. — Тази сутрин сме претрупани с работа. Вече съм ти заделил няколко случая, включително един затворник, починал в ареста…
— Стенание! — направи гримаса Джак. От опит знаеше, че подобни случаи често водят до политически или социални усложнения. — Сигурен ли си, че нашият безстрашен заместник-директор Калвин няма да го пожелае?
— Вече се обади и ми нареди да го прехвърля на теб — поясни Джордж. — Разговарял с някой от шефовете на полицията и стигнал до заключението, че ти си най-подходящият човек.
— И това ако не е майтап! — стреснато вдигна глава Джак. Неразбирателството му с директора и неговия заместник беше главно по повод липсата на гъвкавост и политически такт — на моменти основни изисквания в професията на съдебния патолог.
— Ако не искаш инфекцията, мога да ти дам един случай на свръхдоза — подхвърли Джордж.
— Не, ще взема инфекцията — тръсна глава Джак. Никога не си беше падал по свръхдозите. Освен, че бяха почти ежедневни, при тези случаи липсваше интелектуалното предизвикателство.
— Добре — кимна Джордж и направи отметка върху главния си списък.
Обзет от нетърпение, Джак скочи и тръгна да излиза, пътьом издърпвайки вестника от ръцете на Вини.
