благодарейки на бога за този дар.
Тя погледна навън точно когато колата вземаше последния завой. Подръпна края на одеялцето и вдигна детето нагоре, за да му покаже неговия дом. Сякаш разбирайки, Виктор Джуниър се взря през предното стъкло към приятната, но непретенциозна къща. Той примигна, после се обърна и сякаш се усмихна на Виктор.
— Май ти хареса, а, Тигърче? — произнесе Виктор игриво. — Само на три дни е, а бих се заклел, че ще ми проговори, ако можеше.
— И какво щеше да ти каже? — усмихна се Марша, докато смъкваше Ви Джей надолу. Бяха му дали този прякор, за да го разграничат от баща му, Виктор Старши.
— Не знам — отвърна съпругът и и спря бавно пред входната врата. — Може би, че иска да порасне и да стане лекар като стария си баща.
— О, за бога — извика Марша, отваряйки вратата.
Виктор скочи да и помогне. Беше чудесен, кристално-ясен октомврийски ден, изпълнен със слънце и мека, полегата светлина. Дърветата зад къщата преливаха във великолепието на есенните цветове; алени кленове, ръждиво-оранжеви дъбове и жълти брези — едни от други по-красиви. Когато стигнаха до алеята, входната врата се отвори и Джанис Фей, бавачката, която живееше у тях, изтича надолу по стълбите да ги посрещне.
— Покажете ми да го видя — помоли тя и застана пред Марша. После ахна от възхищение и вдигна ръка към устата си.
— Какво мислиш? — попита Виктор.
— Като ангел е — прошепна тя и поклати глава. — Прекрасен е… Струва ми се, че никога не съм виждала такива сини очи. — И протегна ръце: — Дайте да го подържа. — Тя го пое нежно от Марша и го залюля напред-назад. — Определено не очаквах руса коса.
— Нито пък аз — засмя се Марша. — Мислехме си, че ще те изненадаме както той изненада нас. Това идва от моя род.
— О, разбира се — подкачи я Виктор. — Има много русокоси в рода на Чингиз хан.
— Къде е Дейвид? — попита Марша.
— Вътре, в къщата — каза Джанис, без да отлепя очи от лицето на Ви Джей.
— Дейвид! — извика Марша.
На прага се появи малко момче, което държеше в ръка изтъркано плюшено мече. Беше слабичко петгодишно дете с тъмна, къдрава коса.
— Хайде, ела да видиш малкия си брат!
Дейвид покорно излезе и се присъедини към въодушевената група.
Джанис се наведе и му показа новороденото, но когато Дейвид го погледна, смръщи нос:
— Мирише на лошо.
Виктор се засмя, а Марша го целуна и му каза, че когато Ви Джей стане малко по-голям и той ще мирише хубаво като Дейвид.
Марша взе Ви Джей от бавачката и вдигна очи към къщата. Джанис въздъхна. Беше толкова хубав ден. Тя обичаше малките бебета. По едно време усети, че Дейвид я хваща за ръката и се обърна към него. Момчето я гледаше тъжно.
— Иска ми се това бебе да не беше идвало — прошепна то.
— Ш-ш-ш-т, тихо — каза нежно Джанис и го прегърна. — Това не е най-приятният начин да реагираш. Той е само едно мъничко бебче, а ти си голямо момче.
Като се държаха за ръце, те влязоха в къщата в момента, в който Виктор и Марша изчезнаха по стълбите в новообзаведената детска стая на горния етаж. Джанис поведе Дейвид към кухнята, където бе започнала да приготвя вечерята. Момчето седна на един кухненски стол и сложи плюшеното мече на друг стол отсреща.
— Кого повече обичаш — мен или бебето? — обърна се той към Джанис, която стоеше до мивката.
Тя пусна зеленчуците, които миеше и го вдигна на ръце. Допря чело до неговото и каза:
— Обичам те повече от всичко на този свят.
Никой не подозираше, че им остават само още няколко години живот.
1.
19 март, 1989 г.
Неделя, късния следобед
Дълги, тънки сенки от голите кленове, очертаващи алеята, пресичаха широкия калдъръмен двор, който отделяше бялата колониална къща от хамбара. На здрачаване задуха вятър и разлюля сенките в плавни вълни, придавайки им вид на огромна паяжина. Въпреки, че официално пролетта бе настъпила, зимата продължаваше да стиска в студения си юмрук северен Андоувър, Масачузетс.
Марша седеше до мивката в голямата селска кухня и се взираше към градината и чезнещата светлина. С периферното си зрение улови движение по алеята и се обърна. Ви Джей се прибираше вкъщи с колелото си.
За секунда усети, че дъхът и спира. Откакто Дейвид бе умрял преди пет години, тя не приемаше семейството си като нещо, което се разбира от само себе си. Никога нямаше да забрави ужасния ден, в който докторът и каза, че жълтеницата на момчето и е преминала в рак. Лицето му, жълто и сбръчкано от болката, се вряза направо в сърцето и. Още усещаше тънкото му телце, което се притискаше в нея точно преди да умре. Беше сигурна, че се опитва да и каже нещо, но единственото, което чу, беше затрудненото му дишане, докато се опитваше да се държи за живота.
След това нищо вече не беше същото. Нещо повече, година по-късно стана дори по-лошо. Прекаленото безпокойство на Марша за Ви Джей произтичаше отчасти от загубата на Дейвид, отчасти от ужасните обстоятелства около смъртта на бавачката само година след неговата. Двамата се бяха разболели от някаква изключително рядка форма на чернодробен рак и въпреки уверенията, че няма начин да е заразно, Марша не можеше да се отърси от страха, че мълнията, ударила два пъти дома им, няма да го направи и трети път. Смъртта на бавачката им беше запомняща се и поради факта, че бе направо ужасна.
Беше през есента, точно след рождения ден на Ви Джей. Листата падаха от дърветата и във въздуха се прокрадваше първият есенен хлад. Още преди да се разболее, Джанис бе започнала да се държи твърде странно. Ядеше единствено храна, приготвена от самата нея и държана в затворени съдове. Проявяваше страстна религиозност, стигаща до фанатизъм. Марша и Виктор сигурно нямаше да я изтърпят, ако не беше станала като член на семейството през многото години, откакто работеше при тях.
По време на последните, критични месеци от живота на Дейвид, тя бе направо божи дар. Но скоро след смъртта му започна да мъкне навсякъде със себе си библията, притиснала я до гърдите си, сякаш това можеше да я предпази от тайнствена болест. Оставяше я единствено, докато шета, и то с неохота. И като връх на всичко стана мрачна и враждебна и започна да се заключва нощем в стаята си.
Но най-лошото бе отношението, което разви към Ви Джей. Внезапно отказа да прави каквото и да било с момчето, което по онова време тъкмо бе навършило пет години. Въпреки, че Виктор Джуниър бе едно изключително самостоятелно дете, все още понякога се налагаше Джанис да му помага, но тя отказваше. Марша бе говорила няколко пъти с нея, но без резултат. Тя настоятелно го отбягваше. Когато започнаха да я увещават, тя забълнува за дявола, който е сред тях и други подобни религиозни безсмислици.
Марша беше на края на търпението си, когато Джанис се разболя. Виктор пръв забеляза, че очите и са пожълтели и обърна внимание на жена си. Тя с ужас осъзна, че очите и бяха придобили същата жълтеникава отсянка, която имаха очите на Дейвид. Виктор побърза да я откара в Бостън, където да преценят състоянието и. Диагнозата дойде като потресаващ шок: тя имаше рак на черния дроб от същия специфичен вирулентен тип, от който синът им бе умрял.
Наличието на два случая на такава рядка форма на рак в едно и също семейство в рамките на година подтикна епидемиолозите към обширни изследвания. Но всички резултати се оказаха отрицателни. Не съществуваше опасност причината да идва от околната среда. Решиха, че двата случая са просто нещастно стечение на обстоятелствата.
Страшната диагноза помогна най-малкото да се обясни странното поведение на Джанис. Лекарите допуснаха, че е възможно вече да е страдала от метастази в мозъка. След като я диагностицираха, състоянието и тръгна надолу безмилостно бързо. Тя рязко отслабна въпреки терапията, за две седмици
