Робин Кук
Извън контрол
Медицината лекува, лъжата убива.
„Как смеете да си играете така с живота!“
ЕНЕРГИЯТА напираше в милионите неврони още от първия миг на формирането им преди шест месеца. Нервните клетки пращяха от токове и неотклонно стимулираха достигането на предстоящия галваничен праг. Разклоняването на дендритите в нервните клетки и в поддържащите микроглии нарастваше в геометрична прогресия със стотици хиляди нови синаптични връзки, възникващи всеки час. Беше също като в ядрен реактор, достигнал критична маса — на ръба на взрива.
И най-сетне се случи! Прагът бе достигнат и преминат. Микроскопични снопове електрически разряди се разпростряха мълниеносно като буен, опустошителен огън из сложната мрежа от синаптични връзки, и възбудиха цялата маса. Вътреклетъчните мехурчета изляха навън своите невротрансмитери и невромодулатори, повишавайки нивото на възбуда до ново критично равнище.
И от цялата тази сложна микроклетъчна активност изплува една от мистериите на Вселената — съзнанието! За пореден път мисълта се роди от материята. Съзнанието бе инструментът, който осигури основа на паметта и разбирането; а също на боязънта и ужаса. Съзнанието донесе бремето на познанието за възможната смърт. Но до този момент в роденото съзнание все още нямаше осъзнаване. Осъзнаването бе следващо по ред и то скоро дойде.
ПРОЛОГ
11 октомври, 1978 г.
— О, Боже! — изпъшка Мери Милман и стисна чаршафите с две ръце. Болката в долната част на корема и започваше отново, разпространявайки се бързо в слабините и кръста и като стрела от нажежена стомана. — Дайте ми нещо за болката! Моля ви! Не мога да го изтърпя! — извика тя.
— Мери, справяш се чудесно — произнесе спокойно доктор Стедман. — Само продължавай да дишаш дълбоко. — И той си сложи гумените ръкавици.
— Не издържам повече — извика тя дрезгаво и се обърна на другата страна, но това не и донесе никакво облекчение. С всяка секунда болката се засилваше. Тя задържа дъха си и инстинктивно стегна всичките си мускули.
— Мери! — Гласът на доктор Стедман прозвуча строго, докато хващаше ръката и. — Не бързай! Не мога да направя нищо, докато нямаш достатъчно разкритие. Това може да нарани бебето!
Младата жена отвори очи и се опита да отпусне тялото си. Дъхът и излезе като измъчено стенание.
— Не мога да направя нищо — изхленчи тя през сълзи. — Моля ви, не издържам. Помогнете ми! — Думите и се изгубиха в последвалия вик.
Мери Милман беше двайсет и две годишна секретарка, която работеше в един магазин в центъра на Детройт. Когато беше видяла обявата за износваща майка, идеята за парите, които щеше да получи, и се бе сторила като неочакван късмет — идеален начин най-сетне да изплати безкрайните дългове, направени през дългото боледуване на майка и. Но тъй като не беше забременявала, нито пък бе гледала някога раждане, освен по филмите, тя нямаше и най-отдалечена представа какво и предстои. В този момент не можеше да мисли за трийсетте хиляди долара, които щеше да получи, когато всичко свършеше, цифра много по-голяма от действащото възнаграждение за износване на бебе в Мичиган, единственият щат, където можеше да се осиновява дете преди раждането. Тя си помисли, че ще умре.
Болката достигна максимума и остана там. В промеждутъка Мери успя няколко пъти да си поеме дъх.
— Имам нужда от инжекция против болката — произнесе тя с известна трудност. Устата и беше суха.
— Вече ви направихме две — отвърна доктор Стедман. Вниманието му бе заето от това да свали ръкавиците и да ги замени с нов, стерилен чифт.
— Не ги усещам — простена Мери.
— Може би не когато контракцията е най-силна, но само преди няколко минути вие спяхте.
— Спала съм? — Мери погледна за потвърждение Марша Франк, жената, която щеше да осинови бебето и която нежно бършеше челото и със студена, влажна кърпа. Марша кимна. Усмивката и беше сърдечна и съчувстваща. Мери я харесваше и и беше благодарна, че беше настояла да присъства на раждането. Семейство Франк бяха поставили това като условие в договора, въпреки, че Мери не беше особено въодушевена бъдещият баща да присъства, тъй като непрекъснато и даваше нареждания.
— Не забравяйте, че у бебето отиват всички лекарства, които вие пиете — произнесе той сега остро. — Не можем да излагаме на риск живота му единствено за да облекчим болката ви.
Д-р Стедман хвърли на Виктор Франк бърз поглед. Мъжът беше на ръба на нервите си. Според д-р Стедман Франк беше възможно най-лошият бъдещ родител, който той някога бе виждал в родилната зала. Най-удивителното беше, че самият Франк бе лекар и имаше акушерска практика, преди да започне да се занимава с изследователска работа. При такъв опит това определено не го показваше по най-добрия начин. Една дълга въздишка отново върна вниманието на доктора към Мери.
Гримасата, която бе изкривила лицето и, бавно се стопи. Явно контракцията бе отминала.
— Добре — каза д-р Стедман и махна с ръка на сестрата да смъкне чаршафа, който покриваше краката на родилката. — Да видим какво става. — И той се наведе над леглото.
— Може би трябва да направим ултразвук — предложи Виктор. — Не мисля, че има особено голям напредък.
Д-р Стедман го изгледа:
— Д-р Франк! Ако нямате нищо против… — Той не довърши изречението, надявайки се, че тонът показва раздразнението му.
Виктор Франк отвърна на погледа му и Стедман внезапно осъзна, че мъжът е ужасен. Лицето му беше бяло като порцелан, цялото покрито със ситни капчици пот. Може би едно износване беше невероятно напрежение дори и за лекар.
— О! — възкликна Мери. — Разливащата се по леглото течност върна вниманието на д-р Стедман отново към пациентката му. За миг той забрави Франк.
— Спука се мембраната — каза той. — Това е съвсем естествено, както обясних преди. Да видим докъде стигнахме с бебето.
Мери затвори очи и усети пръстите му вътре в себе си. Отпусната върху напоените с изтеклите и води чаршафи, тя се почувства унизена и уязвима. Напомни си, че го прави не само заради парите, а и за да донесе щастие на една семейна двойка, която не можеше да има други деца. Марша бе толкова сладка и убедителна. Сега тя се питаше дали бе постъпила правилно. Но последвалата контракция я прониза отгоре до долу и прекъсна мислите и.
— Добре, добре — възкликна д-р Стедман. — Много добре, Мери. Наистина много добре. — Той свали ръкавиците си и ги хвърли настрани. — Главичката на бебето се показва и разкритието се увеличава. Добро момиче! — Той се обърна към сестрата: — Нека да я преместят в родилната зала.
— Сега вече мога ли да получа лекарство? — попита Мери.
