— Тази операция е ваша! — раздразнено приключи той. — Искам да ви предупредя, че малките камъчета могат да обърнат колата. Появят ли се неприятности, веднага ще анулирам сделката! Не искам лоша слава, затова вземете нещата в свои ръце!
— Но какво мога да направя? — объркано промърмори Реймънд.
— Честно казано, не знам — отвърна Тейлър. — Но измислете нещо и действайте бързо!
— При мен нещата вървят отлично — успя да подхвърли Реймънд. — Днес следобед се свързах с една лекарка от Лос Анджелис, чиито пациенти са цял куп кинозвезди и богати бизнесмени от Западното крайбрежие. Тя прояви голям интерес и иска да открием филиал в Калифорния…
— Май не ме разбрахте! — заплашително изръмжа Тейлър.
— Ако проблемът с Франкони не бъде решен, няма да има никакви филиали! Затова действайте! Разполагате с дванадесет часа!
Рязкото изщракване накара Реймънд да хвърли един объркан поглед на слушалката, сякаш тя беше виновна за прекъсването на разговора. Келнерът напусна мястото си в ъгъла, пое апарата от ръката му и дискретно се оттегли.
— Неприятности? — попита Дарлийн.
— Господи, Боже мой! — раздразнено възкликна Реймънд. Това не бяха обикновени неприятности, това беше потенциална катастрофа! Молбата за възстановяване на лиценза му беше безнадеждно потънала из дебрите на бюрократичната система, тази работа беше всичко, на което можеше да се надява… Пет години се бори, за да задвижи нещата до сегашния етап, не можеше да позволи всичко да отиде по дяволите!
— Какво има? — попита Дарлийн, пресегна се през масата и свали ръката му от устата.
Реймънд набързо й разказа за предстоящата аутопсия на Карло Франкони и повтори заплахите на Тейлър Кабот да прекрати операцията.
— Няма да я прекрати — успокоително рече Дарлийн. — Точно сега тя започна да дава добри пари…
Реймънд мрачно се изсмя.
— За хора като Кабот и „ГенСис“ няма такова понятие като „добри пари“ — въздъхна той. — Ще я прекрати като нищо! Още помня колко усилия бяха необходими, за да го убедя…
— Значи трябва да попречиш на аутопсията — подхвърли Дарлийн.
Реймънд заби поглед в лицето й. Знаеше, че иска да му помогне, но тази жена никога не беше го привличала с умствените си качества. Преглътна избухването си и саркастично подхвърли:
— Нима мислиш, че мога да позвъня в Съдебна медицина и най-учтиво да ги помоля да не правят аутопсия на човек, загинал от куршум на убиец? Стига, моля те…
— Познаваш куп важни клечки — не се предаваше Дарлийн. — Някой от тях може да го направи…
— О, скъпа, моля те… — въздъхна с досада Реймънд, после изведнъж се замисли. В идеята на младата жена може би имаше известна доза рационалност.
— Какво ще кажеш за доктор Левиц? — подхвърли Дарлийн. — Той беше личен лекар на Франкони и може би ще успее да направи нещо…
— И аз се сетих за него — призна Реймънд.
Доктор Даниел Левиц се радваше на огромна клиентела и хубав офис на Парк авеню. Включи се в проекта един от първите, при това с нескрито желание. На всичкото отгоре част от клиентите му имаха общ бизнес с Карло Франкони.
Реймънд стана, извади от портфейла си три чисто нови банкноти от по сто долара и ги остави на масата. Това беше предостатъчно за покриване на сметката, плюс един наистина щедър бакшиш.
— Тръгваме — подкани младата жена той. — Трябва да завъртим няколко телефона на спокойствие.
— Но аз едва започнах предястието — оплака се Дарлийн.
Реймънд мълчаливо издърпа стола изпод тялото й, принуждавайки я да стане. Колкото повече мислеше за доктор Левиц, толкова по-силно ставаше убеждението му, че само този човек може да ги спаси. В качеството си на личен лекар на няколко от най-могъщите гангстерски фамилии в Ню Йорк, Левиц положително познаваше хора, способни да изпълнят и най-невъзможната мисия…
Първа глава
Ню Йорк, 4 март 1997 г. 7.25 часа
Джак Степълтън се приведе над кормилото, натисна педалите и се понесе по Тридесета улица. На петдесетина метра от Първо авеню изправи гръб и спря да върти. Светофарът светеше червено. Дори щурак като него не можеше да си позволи преминаване на пресечката в момент, в който потоци от коли се насочваха към изходните артерии на града.
Времето омекна значително. Падналата преди два дни суграшица изчезна, само тук-там между паркираните коли можеха да се видят купчини мръсен сняг. Джак беше доволен, тъй като за пръв път от няколко дни насам получи възможност да се придвижва с колелото. Беше ново колело, само на три седмици. Купи го след като му откраднаха старото преди около година.
В началото възнамеряваше да го купи бързо, но след като се размина на косъм от смъртта най-сетне реши, че трябва да прояви малко благоразумие. Въпросният инцидент нямаше нищо общо с колоезденето по улиците на Ню Йорк, но едновременно с това го разтърси толкова здраво, че го накара да се замисли за безразсъдното си поведение на пътя.
Но с течение на времето страховете му се стопиха. Последен тласък към покупката беше майсторската работа на неизвестен джебчия в метрото, който задигна не само портфейла, но и ръчния му часовник. Още на следващия ден Джак отиде в магазина и си купи чисто нов планински бегач марка „Канъндейл“. Приятелите му отбелязаха този акт със свиване на рамене, примирили се със завръщането на старите навици. Но на практика Джак караше много по-благоразумно от преди и избягваше да предизвиква съдбата като се навира между ревящите камиони и паркираните коли. Престана да слаломира по нанадолнището на Второ авеню, а Сентрал Парк заобиколяше отдалеч, особено след като се стъмни.
Спря на ъгъла, опря крак на асфалта и огледа обстановката. Почти веднага забеляза тумбестите телевизионни микробуси с извадени антени, паркирани откъм източната част на Първо авеню, точно пред крайната цел на пътуването му — сградата на Съдебна медицина, обслужваща град Ню Йорк. Или просто моргата, както я наричаха обикновените хора.
Джак заемаше длъжността медицински следовател от година и половина и вече знаеше какво може да означава оживлението пред моргата — смърт на някоя знаменитост, или най-малкото на човек, който за момента е в центъра на вниманието на медиите. Имаше и друга вероятност — смърт на повече хора, предизвикана от самолетна или влакова катастрофа. Самият той предпочиташе първата причина, просто като човек…
Светна зелено. Джак натисна педалите, прекоси Първо авеню и влезе в моргата откъм приемното отделение на Тридесета улица. Паркира велосипеда на обичайното му място край купчината ковчези от остров Харт и пое към асансьорите. Тези ковчези използваха за неидентифицираните и непотърсени от никого трупове, които все пак трябваше да бъдат погребани.
Веднага усети напрежението. Няколко секретарки от дневната смяна обслужваха телефоните в залата за комуникации, въпреки че работното им време започваше едва в осем. Върху пултовете пред тях напрегнато мигаха червени лампички. Дори будката на сержант Мърфи беше отворена и с включено осветление, макар че той рядко се появяваше тук преди девет. Усетил как любопитството му нараства, Джак влезе в помещението за идентификации и се насочи към автомата за кафе. До него, както обикновено, се беше настанил асистент-патологът Вини Амендола с разтворен вестник в ръце. Но тази сутрин единствено той изглеждаше както обикновено. През повечето дни Джак беше пръв на работното си място, но днес го бяха изпреварили цели трима души — заместник-директорът Калвин Уошингтън и колегите му патолози Лори Монтгомъри и Чет Макгавъри. Събрали се на малка групичка, те оживено разговаряха със сержант Мърфи и лейтенант-детектив Лу Солдано, който Бог знае защо се беше озовал тук толкова рано. Лу често се отбиваше в сградата на Съдебна медицина, но никога в седем и половина сутринта. На всичкото отгоре
