— Остави го да се качи, татко; случиха му се неприятности.
— Нещо лошо ли?
— Не, само дето е мокър. И е много изнервен.
Той се изправи, погледна баща си и каза:
— Много му е трудно. Не мога да разбера защо го караш да се мъчи.
Даниъл повдигна крак, за да бутне дървото в огъня и рече:
— Дон, много добре знаеш защо правя това. Нямам намерение да го крия като че ли е идиот, защото той не е. Знаем това.
— Но не е честно спрямо него, татко. Пусни го довечера. Мама ще се притесни, ако му се случи нещо, и то довечера. Имаше такъв случай преди, много добре знаеш.
— Това се случи доста отдавна. Той се е научил оттогава.
— Моля те, татко.
Баща и син стояха един срещу друг и се гледаха в очите; и двамата не говореха, въпреки че в далечината гласът на Джо създаваше преграда, зад която те можеха да разговарят, докато Дон не каза:
— Приеми това като специален сватбен подарък за мен.
— Ама че си! Не си ли доволен от това, което имаш?
— О, татко, не споменавай това доволен! Казвал съм ти, не мога да го повярвам. Собствена къща и то огромна. И — той спря и погледна внимателно баща си в очите, преди да продължи — доста отдалечена.
— Да, момчето ми, отдалечена. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че не искам. Но трябва да го чуеш: не я изолирай като цяло; кани я често и идвай винаги, когато имаш възможност.
— Добре, татко, добре. Още нещо, което искам да ти кажа: благодаря ти, особено за това, че ми помогна да се справя с всичко.
Не беше необходимо да обяснява с какво, както и за Даниъл не беше нужно да задава въпроси: и двамата си знаеха. Като се обърна рязко, Даниъл тръгна към Стивън, говорейки:
— Добре! Хвана ме в настроение пак. Ти не си добър само на билярд, можеш да убеждаваш хората. Отивай в стаята си; ще изпратя Лили при теб.
— Няма нужда. Няма нужда, татко. — Джо прегърна Стивън през раменете. — Трябва до оправим нещата тук; той е за Сандърланд срещу Нюкасъл. Да си чувал някога нещо подобно? Хайде! Дай да довършим това!
Двамата високи мъже излязоха от стаята, Стивън беше прегърнал Джо през кръста и от гърлото му се разнесе истински щастлив смях.
Останали сами и с възможността да си поговорят още, баща и син като че ли си бяха казали всичко, докато Дон не попита:
— Какво ще кажеш за една игра, татко? Имаме петнайсет минути; те винаги пристигат на секундата, никога по-рано.
— Не, Дон, благодаря. По-добре да отскоча до кухнята и да попитам Маги дали може да занесе нещо горе преди да е започнала да приготвя вечерята. После се обърна и бързо излезе от стаята.
Една подвижна врата от платно водеше от хола към лабиринта от кухненски помещения. Той беше модернизирал основната кухня като постави печка „Ага“, но старата камина и другите печки остави, защото все още се използваха за изпичането на чудесен хляб. Кухнята беше приятна, с дълга дървена маса, с полица от холандски фаянс на едната стена, а на другата — кухненски шкаф, двойна мивка под нисък, широк прозорец, от който се виждаше двора на конюшнята. Имаше дълъг килер с мраморни полици, а до него врата, която водеше до склада за дърва, а оттам до голяма остъклена веранда, от едната страна на която се закачаха връхните дрехи и шапките, а от другата се нареждаха обувките.
В кухнята цареше оживление. Маги Доърти, трийсет и седем годишна жена, стоеше до масата и украсяваше фруктовата салата, върху която имаше вече сметана с нарязани на половинки череши и ягоди. Тя вдигна поглед към Даниъл за секунда и се усмихна:
— Скоро ще бъдат тук.
— А, да, скоро ще бъдат тук… Изглежда чудесна. Да се надяваме, че е вкусна.
— Би трябвало; почти половин бутилка шери се стича надолу.
— О, няма да казваме на Мадж Престън, нали?
— Ще й кажем, че това е шери за готвене. То е различно, да не повярваш.
— Аз бих повярвал. Патица ли имаме за вечеря?
— Да, както обикновено я пълня с портокал и разни други работи.
— А супата каква е?
— Викисоаз.
— О, така ли? С това човек може да си придаде важност.
— Или коктейл от скариди.
— О, Бети Бродбент умира за тях.
Той постоя малко, като наблюдаваше ръцете на Маги да довършват салатата и после каза:
— Изпратих Стивън направо горе. Разбрах, че не е бил много добре през деня. Ще се погрижиш ли да хапне нещичко?
Маги Доърти го погледна в очите, после отново погледна плодовата салата, преди да каже:
— Един господ знае защо настояваш да се показва; непознатите му причиняват страдание. Как може да постъпваш така?
— Маги, преживяхме това; за негово добро го правим.
След като завърши украсата на плодовата салата, тя взе една суха кърпа от масата и докато избърсваше ръцете си с нея, той прошепна:
— За бога! Не се нахвърляй отгоре ми, Маги, защото днес беше един отвратителен ден; преди малко напуснах сражението със замаяна глава.
Тя отново го погледна, но този път погледът й беше топъл и тя каза:
— Ти си знаеш по-добре.
После се обърна и извика една млада жена, която току-що беше влязла в кухнята.
— Пеги! Приготви подноса на господин Стивън и го занеси горе. Ти знаеш какво обича той.
После добави:
— Всичко наред ли е на масата?
Пеги Дейниш отговори:
— Да, мис Доърти. Лили току-що подреди централната част; изглежда чудесно.
Като чу това, Маги рече:
— По-добре да отида и да проверя наистина ли е така.
Усмихна се на младата жена, после свали бялата престилка, приглади косата си назад и излезе от стаята. Даниъл я последва. Веднъж излезли в коридора, двамата се спряха и той каза, гледайки я в лицето — нито грозно, нито красиво, но с меко, топло излъчване:
— Съжалявам, Маги, от цялото си сърце съжалявам.
— Не ставай глупав. Отдавна чакам този момент и не се срамувам да го кажа.
— О, Маги, изминаха двайсет години, а аз се държа с теб като баща.
— Хм! Никога не съм гледала на теб като на баща, Дан. Колко странно — на лицето й се появи топла усмивка — да те наричам Дан.
— Ще напускаш ли?
— Не.
Тя свали поглед от него и погледна към коридора. След това каза:
— Мислила съм за това, но разбрах, че не мога да го направя. Трябва да внимавам какво говоря и какво върша, нали? А това ще бъде трудно, защото винаги, когато тя се държи с мен високомерно, съм искала да се нахвърля отгоре й и да се махна. В началото не можех да разбера какво ме задържаше тук — тя отново го гледаше — а когато разбрах, знаех, че нищо не може да ме мръдне оттук. Но никога не съм и помисляла, че ще продължи двайсет години. Преди си мислех, че е само заради Стивън, защото беше толкова безпомощен и се нуждаеше от обич и все още има нужда — тя кимна към него — повече от всеки друг.
