— Колко странно, че татко се връща в къщата, където е живял в началото. Като че ли всичко си отива на мястото, дори и ти; чух татко да казва, че си говорил с него за някаква къща или нещо подобно. Вярно ли е?
— Да, вярно е, Анет.
— Оттук ли ще си вземеш мебели?
— Не, не. Единственото, което ще взема, са книгите ми и някои документи, защото нито едно от тия неща тук не ми принадлежи.
— Всичко уредено ли е?
— Да, уредено е. Един път в живота си ще бъда доволен от себе си й ще направя нещо, което е трябвало много отдавна да направя.
— Да, разбирам те, Джо. Никога не си могъл да направиш нещо за собствено удоволствие. Както ти казах снощи, ти беше на разположение на всички, дори и на мен. Е, радвам се за теб. Лека нощ. И… ще ми се обадиш, нали?
— Да, ще ти се обадя. Лека нощ!
Той се върна на бюрото, събра книжата си, върна книгите обратно на местата им по рафтовете, излезе от стаята и тръгна към жилището си. Набързо си взе душ, облече си халата, обу чехлите и бързо се качи при Дон.
Още не беше затворил вратата, когато сестрата го посрещна с думите:
— Тук има едно непослушно момче; отказва да си изпие хапчетата. Какво ще правим с него, мистър Коулсън?
— Ще го принудим. Няма друг начин.
— О, той няма да допусне това! — Тя гледаше към леглото и се усмихваше.
Джо каза:
— В живота има толкова много неща, които трябва да правим, независимо, че не искаме.
Той седна до леглото на Дон, който го погледна и каза:
— Е, добре; дай да ги изпия. Тази вечер изглеждаш доста свеж и хубав, Джо.
— Дали съм хубав, не знам, но съм свеж, защото току-що си взех душ.
— Да, косата ти още е мокра. Аз пък не мога да търпя мокра коса; винаги включвах сешоара. Спомняш ли си?
— Да, спомням си.
— Как е времето?
— Нощта е много приятна; спокойна, без никакъв вятър и доста топла.
— Това е добре. Чувствам се много спокоен, Джо, много спокоен. Сестра! — Той се огледа за сестрата. — Какво ще кажете ако изпия едно горещо какао?
— Горещо какао ли? Разбира се. Но никога не сте искали какао по това време на нощта.
— Но сега искам.
— Добре, щом искате.
Тя излезе като се усмихваше.
— Горещо какао? — Джо се разсмя. — Това пък какво е?
— Просто исках да ти кажа нещо, Джо. Дойде време. Тя си замина. Казах ти, че тя ще стои, докато аз съм готов да я последвам. О… О, скъпи, скъпи приятелю и скъпи братко, не ме гледай така, а се радвай, че си отивам по този начин. Знаеш ли, не усещам никаква болка в тялото си: всъщност, бих казал, че нямам тяло. На никого не съм казвал, но от два-три дни не чувствам никаква болка. Като че ли все повече олеквам. И не изпитвам страх, нито от майка, нито от смъртта, нито от по-нататък. Всичко изглежда толкова добре уредено. О, моля те, Джо, радвай се за мен! Бъди щастлив, че си отивам по този начин. Искам тази нощ да останеш при мен. Просто стой там, където си.
Гласът на Джо трепереше, когато каза:
— Трябва да доведа Анет.
— Не, не. Аз се сбогувах с Анет. Тя знае това. Няма да издържа да я гледам как плаче. По-трудно ще ми бъде да замина. Но с теб е различно, Джо. Ти си единственият човек, с който можех да разговарям и да кажа това, което мисля. Сега ще затворя очи, Джо и когато сестрата дойде, можеш да й кажеш, че съм заспал. Тя ще постои малко на стола си ей там и ще заспи. Всяка вечер е така.
— О, Дон.
— Знаеш ли, идва ми да се разсмея, когато произнасяш името ми по тази начин. Също като отец Рамшоу. Много добър човек. Той също знаеше, че не си вземам хапчетата редовно, тия приспивателните. Онова другото… и кафявата течност… о, да, да; понякога трябваше да ги взимам. Но както ти казах, през последните два-три дни нямах нужда от тях. Знаеш ли, Джо, когато за първи път ме сложиха на това легло, изпитах съжаление и когато ме събуждаха, исках да крещя. Не мога да ти кажа от кога нещата се промениха. Джо, през изминалите няколко месеца аз живях много повече, отколкото през всичките тези години. Освен това знам, че ако доживеех до деветдесет или сто, нямаше да съм разбрал и половината от това, което научих през изминалите дни. Толкова много научих, докато лежах тук, че не съжалявам за всичко това, което се случи. Странно, нали? Да казвам, че не съжалявам за това, което се случи. Да оставям красива млада жена и дете. Но аз не се тревожа за тях. Всичко е наред, Джо, всичко е наред. Каквото ще става, да става. Не искам с нищо да те обвързвам. Снощи отец Рамшоу се изпусна и каза, че си си бил харесал някакво момиче. Той ме разпитваше, за да разбере нещо, но нито можех да му кажа, нито смятам да те питам. Всеки човек има право да промени решението си, а Анет и детето са в ръцете на бога. Той ще се грижи за тях. Не се натъжавай, Джо и не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Разбирам всичко.
— Нищо не разбираш, нищо не разбираш. За какъв се мислиш? Да не си вече господ?
— О, Джо, не ме карай да се смея! Смешно, наистина. Боли ме, когато се смея. О, тя идва! Много тежко стъпва; дори и по килима. Хвани ми ръката и ще я държиш така, моля те!
Джо взе протегнатата към него ръка и когато вратата се отвори, всичко, което можеше да направи, беше да се обърне и да я погледне, докато тя влизаше с вдигащото пара какао върху подноса. Не беше в състояние да говори, само и кимна, че пациентът е заспал, тя вдигна рамене, усмихна се, остави какаото на страничната масичка и се настани във фотьойла.
Джо не разбра кога Дон умря. Дълго време той беше седял с широко отворени очи, като държеше бледата ръка в своята. Веднъж беше погледнал часовника, който показваше един и четвърт. Някъде по това време сестрата се надигна и като се оправдаваше, каза:
— Май съм задрямала. Спокойно ли спи?
Той й кимна. Тя не дойде до леглото, а започна да подрежда нещо на масата; после отново седна, записа нещо в една тетрадка и след малко започна да издава характерните звуци на хъркащ човек.
Ръката и китката му се бяха схванали, но той не помръдваше. Единственото, което се опита да направи, беше да приближи стола си до леглото, за да се отпуснат малко раменете му. Малко след това затвори очи и след известно време чу един глас:
— О, мистър Коулсън! Мистър Коулсън!
Той отвори широко очи и видя от другата страна на леглото сестрата да държи китката му между пръстите си.
— Мисля, че… мисля, че мистър Коулсън…
Той погледна лицето върху възглавницата. Изглеждаше топло и живо, но и неподвижно, като извадено от калъп. Можеше да бъде лице на спящ човек, но не беше.
— Отиде си, мистър Коулсън.
— Да, да, знам. — Той повдигна бавно бледата, слаба ръка и изправи пръстите, после също толкова бавно повдигна изтръпналата си ръка от леглото.
— По-добре… по-добре да извикам доктора.
— Да, сестра.
— И… баща му и жена му.
— Оставете това на мен!
Защо беше толкова спокоен? Като че ли Дон му беше предал чувствата си преди малко: не чувстваше тъга, никакво угризение, само едно спокойствие, което беше изразено на лицето върху възглавницата и то
